— Трябва да поканиш и… Обединените нации.
Арт се обади внимателно:
— Сакс, изгубихме много време, докато ги накараме да си вдигнат задниците от тази планета.
— Аха. — Сакс бе впил поглед в тавана. — Само че сега ги покани като равни.
— Да поканя ООН!
Арт обмисли предложението. Да поканиш Обединените нации — в това имаше нещо. Дипломатически казано, бе предизвикателство.
Малко преди посланиците да заминат за Земята, Ниргал дойде в офиса на „Праксис“, за да си вземе довиждане с Арт.
— Сигурен ли си, че искаш да заминеш? — попита го Арт.
— Разбира се. Много ми се иска да видя Земята.
Арт направи неопределен жест с ръка, несигурен какво иска да каже.
— Пък и бездруго някой трябва да слезе долу и да им покаже кои сме ние — допълни Ниргал.
— Няма по-подходящ човек за това от теб, приятелю. Само че трябва да внимаваш с метанационалите. Кой знае какво ще им хрумне да направят. А и се пази от храната — районите, засегнати от наводнението, със сигурност имат проблеми с хигиената. Внимавай също така и със слънцето — може да получиш слънчев удар…
Докато караше посланиците на юг към елеватора, Койота гледаше замислено през ветробрана на ровъра. Сакс му обясняваше, че пътешествието до Земята няма да отвлече хората от конституционния конгрес, че ще могат да вземат участие в него по видеовръзката.
— Ние ще сме в Павонис по един или друг начин — бяха думите му.
— В такъв случай всички ще са в Павонис — отвърна мрачно Койота. Не му се нравеше пътешествието на Мая, Сакс, Ниргал и Мишел до Земята, не му се нравеше идеята за конституционен конгрес, въобще нищо тези дни не му се нравеше. Беше избухлив, объркан и раздразнен. — Още не сме се оправили напълно — промърмори той. — Ще си спомните за тези думи.
Стигнаха до Муфата.
Пътешествениците и придружаващите ги излязоха от ровъра. Ниргал се бе затворил в себе си, Мая и Мишел бяха развълнувани, а Сакс както обикновено мълчеше. Един по един те прегърнаха Арт и Койота и се качиха в една от кабинките на елеватора.
Койота и Арт стояха и гледаха как кабинката прелетя до елеватора, прилепи се към него, издигна се нагоре и изчезна от погледа им. Несиметричното лице на Койота бе напрегнато и издаваше някакво нехарактерно за него чувство на тревога, ако не и страх. В края на краищата там бе неговият син и трима от най-добрите му приятели, които отиваха на едно доста опасно място.
— Всичко ще бъде наред — обади се Арт и прегърна стареца през рамо. — Там долу те ще са звезди и всичко ще мине добре.
Това несъмнено бе истина. В края на краищата земята бе родната им планета. И все пак…
Когато се върнаха в източен Павонис, конгресът бе започнал. Една постоянно променяща състава и броя си група от около триста човека се събираше всеки ден в промишления комплекс.
През първата седмица дебатите бяха просто каква конституция им трябва, каква да бъде формата й и дали въобще им е необходима. Шарлот нарече това „метаконфликт“ — спор за какво да бъде спорът. Доста важно нещо според нея. Надя трепна нещастно, но Шарлот обясни:
— Уредим ли този въпрос, ще положим границите на това, което трябва да решаваме. Ако примерно решим да включим в конституцията си икономически и социални текстове, това ще бъде напълно различно от придържането към чисто политическа материя или към прекалено общо изясняване на нещата.
За да улесни конгреса дори при този дебат, тя и учените от Дорса Бревиа бяха пристигнали с доста така наречени „празни конституции“ — текстове, които очертаваха границите на различни видове конституции, без реално да попълват съдържанието им. Тези бланки обаче не помогнаха чак толкова, за да се спрат възраженията на онези, които твърдяха, че социалните и икономически аспекти на живота изобщо не трябва да бъдат засягани в конституцията. Подкрепата за това „минимално съдържание“ идваше от най-различни течения — анархисти, либералитици, неотрадиционални капиталисти, ортодоксални зелени и така нататък. За всички тях очертаването на функциите на едно евентуално правителство в бъдещата конституция означаваше нещо от рода на загуба, понеже те бяха влезли в конгреса с една-единствена цел — да направят ролята на правителството колкото се може по-нищожна.
Но празните конституции имаха смисъл просто като отправни точки. Предложението бе подложено на гласуване и мнозинството реши да опитат.
И така първото препятствие вече бе прескочено. Всички се бяха съгласили да работят по един и същи план.