— А и кантоните вече нямат реална власт — допълни Приска. — Федералното правителство им я отне.
— За някои от кантоните това бе дори добро дело — вмъкна Юрген.
— Като говорим за местното против глобалното — обади се Иришка, — какво ще кажете за земята извън градовете и покритите каньони? — Тя явно се превръщаше в най-важния от червените, останали в Павонис; умерена жена, която можеше да говори от името на едва ли не всички крила на движението на Червените и затова постепенно придобиваше все по-голяма сила. — Става дума за по-голямата част от Марс, а в Дорса Бревиа казахме, че никой не може да предявява права върху нея, че всички заедно сме само управители или стопани. Това е добре, докато нещата са още така, но населението расте постоянно, скоро ще се наложи да строим нови куполи и тогава ще е много трудно да определим кой какво контролира.
Арт въздъхна. Истина беше, но бе прекалено сложно, за да се изправят пред него. Наскоро бе взел решение да посвети всекидневните си усилия, за да атакува онзи проблем, който те двамата с Надя щяха да сметнат за най-неотложен. Така че на теория бе щастлив най-накрая да го разпознае. Само че понякога нещата бяха прекалено трудни…
Също както в този случай. Използването на земята — вечното възражение на червените. Допълнителни аспекти на проблема с местното и глобалното, само че този път чисто марсиански. В световната история нямаше подобен прецедент. Да, май това наистина щеше да се окаже най-лошият от всички проблеми…
Арт се срещна с червените, по-точно с трима от тях — Марион, Иришка и Тиу — една от приятелките на Ниргал и Джаки от яслите в Зигота. Те го заведоха в лагера си, което го накара тайно да се зарадва. Следователно, въпреки че работеше за „Праксис“, хората виждаха в него неутрална или безпристрастна личност, каквато винаги бе искал да бъде.
Лагерът на червените бе на запад от складовете, точно на ръба на калдера. Трите жени и Арт седнаха в едно от по-високите отделения под блясъка на късното следобедно слънце. Докато говореха, пред очите им постоянно бе гигантският силует на терена до калдера.
— Добре, и все пак какво ви се иска да видите в тази конституция? — попита Арт, като отпиваше от чая, който му бяха дали. Домакините му се спогледаха, сякаш внезапно стреснати от нещо.
— Всъщност — обади се Марион след известна пауза, — иска ни се да живеем на една първична планета, в пещери или в преработени кратери. Без големи градове, без тераформиране.
— Ще се наложи да стоите със скафандри през цялото време.
— Така е. Не ни е грижа за това.
— М-да… — Арт обмисли чутото. — Добре, нека да започнем от настоящия момент. Като имате предвид сегашното положение на нещата, какво бихте искали да се случи оттук нататък?
— Искаме да няма повече опити за тераформиране.
— Искаме кабелът да бъде разрушен и да няма повече имиграция.
— Всъщност дори ще е добре някои хора да си заминат обратно на Земята.
Трите спряха да говорят и впиха погледи в него. Арт се опитваше да не показва концентрацията си.
— Добре, отсега нататък биосферата няма ли да се развива самостоятелно? — попита ги той.
— Нищо не се знае — отвърна Тиу. — Но ако спрете с индустриалното тераформиране, по-нататъшното развитие ще бъде доста бавно. Дори може да спре съвсем, ако настъпи ледников период.
— Това ли е така наречената екопоезия?
— Не. Екопоетите просто използват биологични методи, за да предизвикат промени в атмосферата и по повърхността, само че действат доста интензивно. Според нас всички трябва да спрат — индустриалци, екопоети… всички.
— Особено тежките промишлени методи — допълни Марион. — И още по-конкретно — наводняването на север. Това си е живо престъпление. Ако не спрат, просто ще взривим станциите им и хич няма да ни пука какво ще стане.
Арт махна с ръка към огромния каменен калдер.
— По-големите надморски височини изглеждат по същия начин, нали?
Не бяха особено доволни да го признаят. Иришка се обади:
— Дори и по високите места има следи от ледени наноси и растителен живот. Не забравяй, че атмосферата тук е доста нависоко. Когато ветровете са силни, нищо не може да се спаси.
— А какво ще кажете, ако покрием с куполи големите калдери? — предложи Арт. — Тогава под куполите всичко ще се запази непокътнато и стерилно, с оригиналното атмосферно налягане и газов състав. Може да ги превърнем в нещо като резервати, консервирани в първичното си състояние.
— Това ще са просто паркове.
— Знам. Само че трябва да изхождаме от наличното сега, нали? Не можем да се върнем назад до М-1 и да обърнем всичко. А като се има предвид сегашното положение на нещата, добре ще бъде да запазим три или четири места в оригиналното им или близко до него състояние.