От друга гледна точка обаче, катастрофата задълбочи допълнително кризата. Наводнението бе поставило самите метанационали в доста любопитно положение. Преди събитията те бяха погълнати от това, което коментаторите наричаха „метаубийство“, борейки се една с друга за пълен краен контрол върху световната икономика. Ала сега, когато наводнението бе заело мислите на хората, метанационалите се бореха просто да си върнат предишните позиции. Г-11 и останалите индустриални правителства, които преди бяха свързани с метанационалите, се стремяха да запазят поданиците си живи и затова не можеха да бъдат от кой знае каква помощ на гигантските конгломерати. Навсякъде хората напускаха предишната си месторабота, за да се присъединят към спасителните операции. Създадените в стил „Праксис“ предприятия, притежавани от работниците, придобиваха все повече популярност, откакто се бяха ангажирали да помагат, предлагайки в същото време на членовете си геронтологична терапия. Някои от метанационалите задържаха хората си, използвайки същите похвати. Така че борбата за контрол продължаваше на много нива, както и преди, но вече подредена по друг начин заради катастрофата.
В този контекст за повечето земни жители Марс стоеше напълно безучастен. О, естествено марсианците отнесоха доста псувни като неблагодарни деца, изоставили родителите си във време на нужда. Това бе само един от примерите за многото лоши (и добри) отзиви за наводнението. Съществуваха герои и злодеи, а много от земяните набедиха марсианците за злодеи — плъхове, напускащи потъващия кораб. Друга част пък гледаше към тях с надежда като към потенциални спасители, но как точно щеше да стане самото спасяване, никой не можеше да каже… Все пак имаше нещо обнадеждаващо в това, че хората забелязваха новото общество, което се образуваше на съседния свят.
Междувременно, без значение какво се случваше на Марс, хората от Земята се бореха да се справят с наводнението. Към дългия списък на щетите се прибави още една — резки климатични промени като увеличаване на облачната покривка, която отразяваше повече слънчева светлина и причини спад на температурите, поява на бури, които унищожаваха така необходимите реколти. Понякога дъжд падаше на такива места, където никога преди не бе валял — в Сахара, в Мохаве, в северната част на Чили… Сякаш колосалното наводнение бе навсякъде. Последиците му — също. С унищожаването на селскостопанската продукция от новите свирепи бури гладът се превърна в проблем. Заплашено бе всякакво общо чувство на кооперация, понеже изглеждаше, че храната няма да стигне за всички. Заговори се за подбор или сортиране. Тоест, във всяка една част от Земята цареше такава бъркотия, сякаш някой бе разровил мравуняк с пръчка.
Това бе Земята през лятото на 2128 година: безпрецедентна катастрофа и продължаваща всеобща криза. Старомодният свят вече изглеждаше като лош сън, от който всички се бяха събудили по особено груб начин и бяха попаднали в дори още по-лоша действителност. М-да, от трън на глог… Имаше хора, които се опитваха да се върнат на тръна, докато други гледаха да се махнат и от двете. Никой не можеше да каже какво ще се случи оттук.
Ниргал се чувстваше така, сякаш някакво невидимо менгеме го пристягаше все по-здраво с всеки изминал ден. Мая постоянно мрънкаше и се оплакваше, а на Мишел и Сакс явно не им пукаше. Мишел бе много щастлив, че в момента пътува към Земята, а Сакс бе прекалено погълнат от наблюдаване на репортажите за конгреса в Павонис Монс. Най-после след пет месеца пристигнаха. От Земята се извисяваха десет космически елеватора. Няколко от тях бяха от така наречените „разделени кабели“, които се разцепваха надве и слизаха на север и на юг от екватора. Единият „разделен кабел“ се спускаше като буквата Y до Вирак във Филипините и до Убагума в западна Австралия, а другият — до Кайро и Дърбан. Този, по който се спускаха в момента, се разцепваше на около 10 000 км от Земята. Северната линия стигаше Порт-ъв-Спейн в Тринидад, а южната се спускаше в Бразилия, близо до Арипуана.