Те поеха по северното разклонение към Тринидад. От кабинката на елеватора се откриваше изглед към западното полукълбо, в центъра на което бе басейнът на Амазонка, чиято кафява вода преминаваше като вена през зелените бели дробове на Земята. Надолу, надолу, надолу… По време на петте дена, колкото трая спускането им, светът постепенно се приближи толкова, че изпълни всичко под тях. Съкрушителната гравитация, която бяха търпели, за да се подготвят месец и половина на кораба, се завърна, пое ги бавно в хватката си и стискаше, стискаше… Ниргал си мислеше, че поне малко се е приспособил към тежестта, но явно грешеше, понеже сега се задъхваше. Всяка глътка въздух за него бе усилие. Той бе застанал стабилно пред един от илюминаторите, стиснал здраво перилата, и се взираше през облаците в брилянтното синьо на Карибите и тъмнозелената Венецуела. Извивката на небето бе смесица от нагънати ленти бяло и тюркоазеносиньо, над които тъмнееше мракът на космоса. Всичко бе толкова лъскаво. Облаците бяха същите като на Марс, само че по-плътни, по-бели и по-дебели. Вероятно силната гравитация бе причина за по-високото налягане върху ретината му или върху очния му нерв и затова цветовете изглеждаха толкова ярки. Звуците също бяха по-остри.
Заедно с тях в елеватора пътуваха дипломати от ООН, съветници на „Праксис“, представители на медиите. Всички те се надяваха марсианците да им дадат малко време, за да поговорят. Ниргал откри, че му е трудно да ги слуша или да се съсредоточи върху тях. На всички сякаш въобще не им пукаше от положението им в космоса, като че ли не се намираха на десет хиляди километра над Земята и не падаха бързо към нея.
Дълъг последен ден. След това влязоха в атмосферата и не след дълго кабинката на елеватора ги откара до зеления квадрат на Тринидад при огромния комплекс на муфата в съседство до изоставеното летище, чиито писти приличаха на сиви руни. Кабинката на елеватора се приплъзна в бетонната маса, постепенно забави ход и спря.
Ниргал се пусна от перилата и внимателно последва останалите, туп, туп, тежестта изпълваше цялото му тяло, туп, туп. Той стъпи на пода на земната сграда. Интериорът на муфата напомняше на онази в Павонис Монс — доста нелепа познатост, защото въздухът бе солен, плътен, горещ, кънтящ и тежък. Ниргал бързаше с всички сили през залите. Искаше му се да излезе навън и да види най-накрая всичко. Цялата тълпа го наобиколи, но съветниците на „Праксис“ разбраха и направиха коридор през насъбралите се хора. Сградата беше огромна и вероятно бе пропуснал възможността да излезе от нея с метрото. Но отпред се виждаше врата, през която нахлуваше светлина. Леко зашеметен от усилието, той се потопи в заслепяващия блясък навън.
После закуцука към колата, към която го поведоха — истинска антика, с открит покрив и каучукови гуми. Кабриолет. Ниргал седна на задната седалка между Сакс и Мая, за да може да вижда по-добре. Под ослепителните лъчи на светлината имаше стотици, хиляди хора, облечени в смешни костюми — неонова коприна, розово пурпурно златист аквамарин, скъпоценни камъни пера, шапки…
— Карнавал — обади се някой от предните седалки. — Обличаме се в такива странни костюми за карнавала в Деня на Откритието, когато Колумб е пристигнал на острова. Той бе преди около седмица, но ние поудължихме фестивала във ваша чест.
Подрусвайки се леко, колата премина през хорските кордони и се насочи към една скала с почти отвесен склон. Зад нея се оказа областта на пристанището, което сега бе потопено под водата. Сградите се издигаха сред парчета мръсна пяна, която се поклащаше върху невидими вълни. Целият комплекс представляваше залято от прилива езеро, в което се поклащаха лодки с гребла. Изведнъж Ниргал усети рязка смрад на катран.
— Това е Катраненото езеро там долу до Ла Бреа. Цялото е изкопано и направено на малко езерце, което понякога използваме. Вижте кое смърди — онзи нов път там до водата.
Асфалтов път. От двете му страни се бяха натрупали хора. Колата бавно премина през някакъв очевидно древен квартал и се озова на широк асфалтиран булевард, осеян с огромни дървета и големи мраморни сгради.
— Това са метанационални небостъргачи. Като ги построиха първо, ни се струваха огромни, само че нищо не може да изглежда по-огромно от кабела.