Дъждът рязко спря. Слънцето си проби път през облаците и отвсякъде се заиздига пара. Ниргал отново плувна в пот. Не можеше да диша спокойно.
— Струва ми се, че трябва да полегна.
— О, да, да, естествено. Сигурно си изтощен от толкова много емоции. Ела.
Отведоха го в една малка сграда в квартала. Стаята, в която го настаниха, беше с бамбукови стени и бе абсолютно празна, с изключение на един матрак до вратата.
— Страхувам се, че матракът не е достатъчно дълъг за теб.
— Няма значение.
Оставиха го сам. Нещо в интериора на стаята му напомни за апартаментчето на Хироко в горичката от далечната страна на езерото в Зигота. Не само бамбукът, но и формата и размерите на стаята… и нещо, което му се изплъзваше, вероятно зелената светлина, която струеше отвсякъде. Усещането, че Хироко е някъде наблизо, бе толкова силно, че той се хвърли върху матрака и заплака. Пълно объркване на чувствата. Цялото му тяло и особено главата му бяха пълни с пронизваща болка. Накрая спря да плаче и потъна в дълбок сън.
Събуди се гол и подгизнал от пот. Все още бе тъмно. Ниргал се облече и излезе от стаята. Беше вечер; бе проспал целия ден. Мая, Мишел и Сакс бяха седнали да вечерят с някаква голяма група хора. Той ги увери, че е добре. Беше гладен като вълк.
Настани се сред тях. Цялата му глава гореше. Някой му подаде резенчета подсладен портокал, които малко поохладиха устата му.
Когато приключиха с яденето, разтребиха масите заедно, също като в Зигота или в Хираниягарба. Главата на Ниргал пулсираше. Очите му все още сълзяха, независимо от подсладените портокалови резенчета. Клепачите му натежаха.
— Знам, че звучи странно — промълви той, — но ми се струва, че отново ми се спи.
Събуди се преди зората и излезе на верандата, за да наблюдава как небето изсветлява почти като марсианското — от черно към пурпурно към розово и светлорозово, преди да се превърне в зашеметяващото циановосиньо, характерно за земните тропически сутрини. Главата му още натежаваше, но най-накрая се чувстваше отпочинал и готов да щурмува отново света. След закуската от зелено-кафяви банани той и Сакс се присъединиха към няколко от домакините им, за да ги поразведат из острова.
Където и да отидеха, в полезрението им винаги оставаха стотици хора. Всички бяха нисички, с кафява кожа като него в околностите и по-тъмни в градовете. Ниргал се учуди, когато видя колко мършави са всички. Ръцете и краката им бяха жилести от многото работа или тънки като вейки. На подобен фон формите на младите жени изглеждаха като съцветия, нехарактерни за този свят.
Жилищата им бяха разположени в дупки, изсечени в зелената джунгла, която след това се бе опитала да си върне обратно пространството. По-старите сгради бяха построени от потъмнели от времето тухли, които се рушаха и се сливаха отново със земята. Оризовите полета бяха терасирани толкова прецизно, че хълмовете изглеждаха по-големи, отколкото бяха в действителност. Светлозелените проблясъци на оризовите кълнове бяха нещо, което на Марс не бе виждал никога. Нюансите на зеленото бяха ярки и блестяха по-силно от всичко, което Ниргал си спомняше да е виждал. Те сякаш го натискаха, бяха толкова различни и интензивни. Слънцето позлатяваше тила му.
— Заради цвета на небето е — обясни Сакс, когато Ниргал му спомена за това. — Червеното в марсианското небе променя мъничко зеленото.
Въздухът бе плътен, влажен и вонеше на гранясало. Призрачният океан се простираше надалеч към хоризонта. Ниргал се закашля и започна да диша през устата, опитвайки се да не забелязва пулсиращите си слепоочия и чело.
— Влияе ти ниската надморска височина — размишляваше Сакс. — Чел съм, че така се случва с жителите на Хималаите и Андите, които слизат до морското равнище. Повишава се киселинното равнище в кръвта. Май трябваше да се приземим на по-високо място.
— Ами тогава защо не го направихме?
— Искаха да дойдем именно тук, понеже това е родното място на Дезмънд. Всъщност май е имало леки кавги кой да бъде следващият ни домакин.
— Дори и тук ли?
— Според мен доста повече, отколкото на Марс.
Ниргал изстена. Тежестта на света, задушаващият въздух…
— Ще потичам — обяви той и тръгна.
В началото всичко бе обикновено. Движенията, с които бе свикнал, се разляха из цялото му тяло и му напомниха, че все още си е същият. Но скоро започна да чувства натиска на плътния въздух върху белите си дробове, натиска на погледите на малките хора, покрай които минаваше, и натиска на собствената си тежест, която караше ставите му да изтръпват от болка. Тежеше почти два пъти повече, отколкото бе свикнал. Усещането бе такова, сякаш носеше някаква невидима личност на гърба си, всъщност не… тежината бе вътре в него. Пътят изгаряше краката му и сякаш ги превръщаше в пламтящи дървесни стволове. Бягането можело да причинява и болка! Чувстваше главата си като гигантски балон. Всички влажни зелени растения сякаш се мъчеха да се докопат до него. Стотиците отсенки на зеленото се сливаха в една преобладаваща зелена ивица, която наводняваше света. Черни точки плуваха пред очите му. „Хироко! — изстена той и се затича. — Хироко, каза ми, че ще е съвсем различно!“