Тази реч произведе доста голямо впечатление, ако можеше да се съди по медийния фурор. След това Ниргал часове наред всеки ден разговаряше с най-различни групи, доказвайки идеите, които бе изказал на това събиране. Доста изтощителна работа, затова след няколко седмици непрекъснати разговори без каквато и да е почивка той погледна през прозореца на стаята си една безоблачна сутрин, излезе и помоли ескорта си за кратка експедиция. Охраната се съгласи да каже на хората в Берн, че е заминал на частно пътешествие и заедно с него тръгна към Алпите.
Ниргал слезе от влака, придружен от ескорта си, и се запъти към една тясна тераса извън сградата на гарата. Въздухът бе лек, чист и остър, около 270 градуса К — най-добрият въздух, който Ниргал бе дишал, откакто пристигна на Земята. Имаше толкова познат аромат, че очите му се насълзиха. Ето това се казваше място.
Независимо от слънчевите очила, светлината бе ослепително ярка. Небето имаше тъмно-кобалтовосин цвят. Снегът покриваше планините почти изцяло, но гранитът се показваше навсякъде, особено в северните страни на огромните масиви, където ридовете бяха прекалено стръмни и не задържаха сняг върху себе си. Оттук Алпите въобще не приличаха на склон: всяка група скали имаше различен вид и излъчване, отделена от останалите дълбоки маси пуст въздух, включително и глетчеровите долини, представляващи огромни празни пространства с формата на буквата „U“. На север тези макроровове бяха доста по-ниско, покрити със зеленина. Някои дори служеха за корита на езера. На юг обаче те бяха нависоко и пълни единствено със сняг, лед и камъни. В момента вятърът духаше тъкмо от юг и носеше със себе си студения дъх на леда.
Поглеждайки надолу по ледената долина на юг от превала, Ниргал видя огромно нагънато бяло плато, където се срещаха всички глетчери, изливащи се от околните басейни. Обясниха му, че това място се наричало Конкордияплац. Тук се срещали четири големи глетчера, за да продължат после на юг и да се влеят в най-големия ледник в Швейцария.
Ниргал помоли съпровождащите го да останат в гарата и да го изчакат. Искаше му се да се поразходи наоколо сам. Те възразиха, но в крайна сметка върху глетчера през лятото нямаше сняг, пукнатините се виждаха ясно, а и по пътеката нямаше такива. Въпреки всичко членовете на ескорта не бяха съвсем сигурни дали е редно да го пускат съвсем сам. Двама от тях настояха да дойдат с него, поне за част от пътя и на разстояние зад него — „просто за всеки случай“.
Най-накрая Ниргал се съгласи на подобен компромис, дръпна качулката си и тръгна надолу по ледените стълби с болезнени тупвания, докато в края на краищата не се озова върху равното и широко плато на Юнгфрауфирн. Ридовете от двете страни на тази долина се простираха на юг съответно от Юнгфрау и Монх и след няколко километра се спускаха рязко надолу към Конкордияплац.
Дълго време той просто вървя. Това място бе също толкова важно, колкото и първичният марсиански пейзаж. Огромен също като марсианския, да, дори по-голям заради по-отдалечените хоризонти и размазващата гравитация. И беше по-стръмно. И по-бяло. И по-ветровито, ух, пронизваше го през анорака, дори по-ветровито и по-студено… о, Боже, сякаш вятърът се забиваше право в сърцето му! Внезапно го заля прозрението, че Земята е толкова огромна, че в колосалното си разнообразие дори притежава региони, които са по-марсиански от самия Марс… че при всичките си показатели, по които бе по-велика от Марс, тя бе по-велика дори, когато изглеждаше марсиански.
Тази мисъл го накара да притихне. Няколко секунди просто стоя и се взира, опитвайки се да проумее това. Вятърът спря за момент. Светът също бе замрял. Никакво движение, никакъв звук.
Щом забеляза това мълчание, Ниргал се опита да чуе нещо, но без всякакъв успех, така че тишината ставаше все по-осезаема. Не приличаше на нищо, което бе чувал някога. Той се замисли върху това. На Марс винаги бе живял с помощта на някаква машина — купол или скафандър, ако не се броят редките разходки по повърхността през последните няколко години. Само че винаги се бе донасял или звукът на вятъра, или на работещите наоколо машини. Или просто не бе обръщал внимание. Сега около него бе само тази велика тишина — тишината на самата вселена. Никое въображение не можеше да си представи подобно нещо.