След известно време отново започна да долавя звуци. Пулсирането на кръвта в ушите си. Дишането от носа си. Собствената му животоподдържаща система — неговото тяло с органичните си помпи, генератори и вентилатори. Всички механизми бяха там, вътре в тялото му, и издаваха звуците си. Но сега около него цареше единствено тишината и затова можеше да чуе самия себе си. Само той в този огромен свят, сам, свободно тяло, застанало върху майката-земя, свободен сред леда и скалите — там, където бе започнало всичко. Майката-Земя — той си помисли за Хироко, само че без онази разкъсваща скръб, заляла го в Тринидад. Когато се завърнеше на Марс, можеше да живее по същия начин. Можеше да се разхожда навън в тишината, свободен, жив навън, сред вятъра, сред подобна девствено чиста колосална безжизнена белота, под подобен тъмносин свод, син като дъха на самия живот — кислород, цветът на живота. Обгръщащ като купол белотата. Нещо като поличба. Бялото и зеленото, само че тук зеленото бе синьо.
И покрито със сенки. Сред вече по-бледите олюляващи се остатъчни образи лежаха дълги сенки, прострели се от запад на изток. Доста се бе отдалечил. Обърна се и се закатери към Юнгфрауфрин. Назад по пътеката двамата му спътници кимнаха и на свой ред тръгнаха бързо назад.
Най-накрая се настаниха в малките осветени купета на влака, който със скърцане се устреми към гранитен тунел.
Ниргал се изправи в края на един от вагоните, впил поглед в издълбания с динамит тунел, който сякаш го връщаше назад във времето. Щом излязоха на светлина, той се загледа в колосалната стена на Айгер над тях. Покрай него премина някакъв пътник, който се вгледа в Ниргал и рязко спря.
— Удивен съм да те видя тук — заговори го той. В гласа му се долавяше някакъв британски акцент. — Миналата седмица направо се сблъсках с майка ти.
— Майка ми ли? — смутен попита Ниргал.
— Да, Хироко Ай, не съм ли прав? Тя бе в Англия и работеше с някакви хора при устието на Темза. Имах път нататък и тогава я срещнах. Трябва да кажа, че да те срещна и теб ми се струва доста странно съвпадение. Почвам да се съмнявам дали всеки момент няма да започна да виждам червени човечета.
Мъжът се усмихна при тази мисъл и тръгна към следващия вагон.
— Хей! — извика Ниргал. — Почакай!
Но мъжът само забави леко крачка:
— Не, не — каза той през рамо, — не исках да се намесвам… Пък и това е всичко, което зная. Ще трябва да я потърсиш.
След това влакът със скърцане спря на гара Клайн Шадег и мъжът скочи през отворената врата на съседния вагон. Ниргал понечи да го последва, но на пътя му се изпречиха други хора, а ескортиращите го дойдоха и му обясниха, че трябва незабавно да слязат до Гринделвалд, ако искат тази нощ да се приберат у дома. Ниргал не можеше да им противоречи. Но докато влакът бавно излизаше от гарата, той погледна през прозореца и видя англичанина, който го бе заговорил, да слиза чевръсто по една пътека надолу по прашната долина.
Ниргал се приземи на едно голямо летище в южна Англия и бе откаран на североизток в град, който според ескортиращите го се наричаше Фавършам. Зад този град пътищата и мостовете бяха наводнени. Бе решил да пристигне инкогнито, а ескортът му тук бе съставен от полицаи, които му напомняха повече на силите за сигурност на ЮНТО, отколкото на швейцарските съпровождащи — осем мъже и две жени, тихи, погълнати в себе си, впили очи в него. Когато разбраха за какво е дошъл тук, те предложиха да му водят различни хора, за да ги разпитва за Хироко. Ниргал бе сигурен, че това ще я накара да започне отново да се крие, затова настоя търсенето да протече без излишно разтръбяване.
Качиха се една лодка. На палубата й стоеше някакъв толкова нисък мъж, че му се наложи да се повдигне на пръсти, за да стисне здраво ръката на Ниргал.
— Значи ти си марсианец — каза той с енергична интонация. — Добре дошъл на борда на нашия малък изследователски плавателен съд. Идваш, за да търсим някаква възрастна азиатска лейди, както дочувам?
— Да — отвърна Ниргал с ускорен пулс. — Японка.
— Хм. — Мъжът се намръщи. — Виждал съм я само веднъж, но бих казал, че е азиатка, вероятно от Бангладеш. Такива като нея са навсякъде след наводнението. Само че кой би могъл да каже, а?