Четирима от ескорта на Ниргал се качиха на борда. Собственикът на лодката натисна някакъв бутон, с който запали двигателя, завъртя румпела в кабинката на щурвала. Задният край на лодката се потопи във водата, завибрира и те тръгнаха настрани от потопените сгради. Беше облачно, небето и морето бяха обагрени в сивкав неопределен цвят.
— Как се казваш? — попита Ниргал.
— Блай. Б-Л-А-Й.
— Аз съм Ниргал.
Мъжът кимна рязко.
— Значи това служи за докове? — махна с ръка Ниргал.
— Това беше Фавършам. Тук някога бяха блатата… Хам, Магдън — всичко тук бе блато, оттук чак до остров Шепи. Суейл. Повече мочурище, отколкото течение, ако разбираш какво искам да кажа. Сега обаче излизаш тук някой ветровит ден и ти се струва, че си в самото Северно море. А Шепи е ей онзи хълм там. Чиста проба остров.
— Там ли си видял… — Не знаеше как да я нарече.
— Твоята азиатска бабичка слезе от един ферибот, пътуващ от Влисинген до Шиърнес, другата страна на този остров. Тогава Шиърнес и Минстър вместо улици имаха реки, които в дни на силен прилив стигаха до покривите на къщите. В момента сме над Магдън Марш. Ще минем около Шел Нес, понеже над Суейл е прекалено гъсто.
Водата с цвят на кал плискаше тихо под дъното на лодката. Движеха се сред дълги, извиващи се следи от жълтеникава пяна. Към хоризонта водата ставаше сивкава. Блай завъртя щурвала и лодката зави сред късичките, но силни вълни. Започнаха да се клатят. Ниргал никога не се бе качвал на лодка преди. Сивите облаци бяха надвиснали над главата му толкова ниско, че между тях и набръчканата вода имаше само тъничка ивица въздух. Лодката се поклащаше насам-натам, люлеейки се като парче корк. Течен свят.
— Тук е доста по-плитко, отколкото е обикновено — обади се капитан Блай иззад щурвала. — Ако водата беше по-прозрачна, щеше да видиш точно под нас Сейс Корт.
— Колко е дълбоко тук? — попита Ниргал.
— Зависи от прилива. Целият този остров беше около инч над морското равнище преди наводнението, тоест, с колкото се е повишило морското равнище, толкова е и дълбоко. Колко казват — 25 фута ли? Доста повече, отколкото е необходимо на момичето. Доста му се събра.
Той зави наляво и вълнението удари лодката отстрани така, че тя се залюля в серия неравномерни поклащания.
— Виждаш ли тази стрелка? Пет метра. Харти Марш. Виждаш ли онази картофена пътека ей там? Където е по-неравна вода? В средата на прилива прилича на удавен великан, погребан в калта.
— Сега приливът докъде е стигнал?
— Почти привършва. Отливът ще започне след около половин час.
— Трудно е за вярване, че Луната може да накара океана да се издига чак толкова.
— Какво, не вярваш в земното притегляне?
— О, вярвам му, понеже точно в момента ме измъчва. Просто ми е трудно да повярвам, че нещо толкова отдалечено може да дърпа толкова силно.
— Хм. — Капитанът се загледа в гъстата мъгла, която покриваше хоризонта отпред. — Искаш ли да ти кажа кое наистина е трудно за вярване? Трудно е да повярваш, че два-три айсберга могат да повдигнат толкова много морското равнище, че всичко да се наводни по този начин.
— Наистина.
— Направо ме изумява. Само че ей го доказателството — тече покрай нас. А, мъглата дойде.
— Лошото време повече ли е, отколкото си свикнал?
Капитанът се захили.
— Това ще бъде все едно да сравняваш абсолютни степени, мен ако питаш!
Мъглата премина през тях на дълги и влажни воали. Накъсаните вълни запушиха и засъскаха. Всичко наоколо бе замъглено. Внезапно Ниргал се почувства щастлив, независимо че му беше лошо заради непрекъснатото поклащане на лодката. Плуваше из един воден свят и нивото на светлината най-накрая бе поносимо. Беше спрял да примижва за пръв път, откакто бе на Земята.
Капитанът завъртя отново огромния щурвал и лодката започна да пори вълните право напред. Насочиха се на северозапад към устието на Темза. Отляво се виждаше нещо кафяво-зеленикаво, подаващо се от зелено-кафявата вода, покрито със сгради.
— Това е Минстър или поне онова, което остана от него. Единствената висока част на острова. Шиърнес е ей там, където водата е най-набраздена.
Под покривалото на струящата мъгла Ниргал успя да види нещо, което приличаше на струя пенеща се бяла вода, която се плискаше едновременно във всички посоки. Под бялата пяна личеше тъмна дълбочина.
— Това ли е Шиърнес?
— Аха.
— Всички ли са се преместили в Минстър?
— Или там, или някъде другаде. В Шиърнес хората са много упорити.
Капитанът се зае с нелеката задача да прекара лодката през наводнения Минстър. Там, където линията на покривите се подаваше над вълните, стърчеше върхът на една голяма сграда. Стената, която гледаше към океана, бе махната, а оставащите три образуваха нещо като малък яхт-клуб. За докове служеха горните етажи в задната й част. Там вече бяха привързани три лодки. Когато акостираха, няколко мъже от бордовете им погледнаха към тях и им помахаха.