— Кой е този? — попита един от тях, когато Блай привърза лодката си за дока.
— Един от марсианците. Опитваме се да открием азиатската дама, която е помагала на хората миналата седмица тук, в Шиърнес. Случайно да си я виждал?
— Наскоро не. Всъщност, виждах я преди месец-два. Чух, че е отишла в Саутенд. Долу със сигурност ще знаят.
Блай кимна.
— Искаш ли да разгледаш Минстър?
Ниргал се намръщи.
— По-скоро ми се иска да се срещна с хора, които знаят къде е тя.
— Ще се опитаме да стигнем до Шиърнес тогава. Приливът е добър.
И така поеха към полунаводнения град, следвайки някогашните улици с минимална скорост. В центъра, където водата се пенеше най-много, бе по-спокойно. От сивата течност стърчаха комини и телефонни стълбове. Ниргал от време на време виждаше части от къщи и сгради под водата, но имаше толкова много пяна отгоре и толкова много частици отдолу, че бе почти невъзможно да види каквото и да било. Извивката на някой покрив, част от улица, сляпото око на някой прозорец… — и толкова.
В далечната страна на града имаше плуващ док, закотвен за бетонна опора, стърчаща от пяната.
— Това е стар док за фериботи. Отцепиха една секция от него и изпомпаха водата от офисите, след което отново ги заселиха.
— Заселили са ги отново?
— Да, ще видиш.
Блай скочи върху дока и протегна ръка, за да помогне на Ниргал. Въпреки това марсианецът падна на едното си коляно, когато се приземи.
Бетонната опора стигаше до кръста на човек. Оказа се, че е пуста и от вътрешната й страна е прикрепена метална стълба. Около парапета й бе увит гумен кабел, от който стърчаха електрически крушки. Бетонният цилиндър свършваше след около триметрово спускане, но стълбата продължаваше и водеше към някаква голяма, влажна, топла и миришеща на риба стая, в която се долавяше шума на няколко генератора от съседната стая или от друга сграда. Стените, подът, таванът и прозорците й бяха покрити с нещо от рода на пластмасови листи. Намираха се в нещо като мехур от прозрачен материал, понеже през прозорците се виждаше вода, пенеща се като сапуна в мивката.
Лицето на Ниргал явно показваше изненадата му, понеже Блай каза с усмивка:
— Добра здрава сграда. Покрита е със „скален лист“ и прилича на вашите материи, с които покривате куполите си на Марс, само че е още по-здраво. Хората са пригодили доста сгради като тази за живеене, ако са с необходимия размер и дълбочина. Поставят една тръба и пуф! — сякаш издухват сапунен мехур. Доста от хората в Шиърнес се местят в подобни сгради. Наричаме ги „хората на прилива“. Според тях това е по-приемливо, отколкото да просят милостиня в Англия, нали?
— Добре де, а с какво се занимават?
— С риболов, както винаги. И реконструкции. Ей, Карна! Ей го моето марсианче, можеш да му кажеш здравей. Нисичък е за там, откъдето идва, а?
— Ама туй е Ниргал, нъл’ тъй? — И мъжът, чернокос и тъмнокож, приличащ на азиатец на външен вид, ако не по акцент, стисна внимателно ръката му.
Ниргал попита дали са виждали Хироко. Карна сви рамене.
— Никога не съм знаел как се казва. Мислех си, че е от тамилите — от южна Индия. Чух, че била заминала за Саутенд.
— Тя ли ви помогна за това тук?
— Аха. Тя и още няколко като нея донесоха мехурите от Влисинген. Чудесно стана, че пристигна. Преди да дойде се унижавахме пред онези в Хай Халстоу.
— Защо въобще дойдоха?
— Де да знам. Нещо като спасителен отряд, според мен. — Той се ухили. — Въпреки че не дойдоха точно по този начин. Местеха се насам-натам по бреговете, строяха най-различни неща от отпадъците просто за кеф, както изглеждаше. Те наричаха това „междуприливна цивилизация“. Майтапеха се както обикновено.
Ниргал усети, че сърцето му започна да бие по-забързано. В стаята бе доста горещо.
— Как изглеждаха хората с нея?
— Някои от тях бяха ориенталци. Азиатци, с изключение на един или двама бели.
— Имаше ли високи? — попита Ниргал. — Като мен?
Нямало. И въпреки това… Ако групата на Хироко бе дошла на Земята, твърде вероятно бе по-младите да са останали на Марс. Дори и Хироко не би успяла да уговори всички на подобен план. Биха ли напуснали Марс Франц, Нанеди…? Ниргал силно се съмняваше. Да се завърнеш на Земята в час на нужда… старите биха се зарадвали на подобна възможност. М-да, наистина приличаше на нещо, което Хироко би направила. Можеше да си го представи: как тя обикаля новите земни брегове и помага на хората да изградят нови места за живеене…