Блай го сложи да седне в кабинката на лодката до парапета.
— О’кей!
Отново тръгнаха, олюлявайки се, през мъглата, която закриваше гледката отзад. Мрачен мъглив ден, прекаран във водата, приплъзвайки се през промяната на фазата, когато мъгла и вода постоянно разменяха местата си, а те бяха уловени между тях като сандвич. Ниргал задряма. Сигурно се бе върнала на Марс. М-да, вършеше си работата с пълна скорост. Абсурдно бе да мисли по друг начин. Когато се прибереше, щеше да я открие. Да, това бе неговата цел, задача, която самият той си бе поставил. Щеше да я открие и да я накара да излезе на открито. Да се убеди, че е оцеляла. Това бе единственият начин да бъде сигурен, да се отърве от онзи ужасен кошмар и да премахне товара от сърцето си. Да, щеше да я намери.
Внезапно мъглата се вдигна. Над главите им проплуваха ниски сиви облаци, които изсипваха пороен дъжд върху водата. Докато прекосяваха огромното устие на Темза, течението й се развихри с пълна сила заради отлива. Сивокафявата повърхност на водата приличаше на някаква мътна каша, вълните идваха от всички страни едновременно, покритата с пяна повърхност се клатеше лудешки и се носеше на изток към Средиземно море.
Изведнъж вятърът промени посоката си и се изля върху прилива. В един момент се оказа, че всички вълни се носят към морето. Сред дългите парчета пяна плаваха всякакви предмети — кутии, кашони, мебели, покриви, цели къщи, прекатурени лодки, парчета дърво. Екипажът на Блай бе застанал на палубата с бинокли и абордажни куки, всички се бяха навели през перилата и от време на време изкрещяваха на Блай да избегне някой предмет или да се опита да се приближи до друг. Бяха изцяло погълнати от работата.
— Какви са всичките тези парчетии? — запита Ниргал.
— Лондон — отвърна му Блай. — Шибаният Лондон, отнесен от водата.
Облаците се носеха на изток над главите им. Като се огледа наоколо, Ниргал забеляза и други лодки, които събираха останките или просто ловяха риба. Блай помаха на някои от тях и свирна със сирената на други. Над сивкавото устие постоянно се разнасяха сигнали на сирени, които очевидно съдържаха някакви послания, понеже екипажът на лодката коментираше всеки един от тях.
След това изведнъж някой възкликна:
— Хей, това пък какво е!
Той сочеше напред. От мъглата, обвила устието на Темза, бе изплувал кораб с платна, много платна, квадратни, опънати върху три мачти в идеална конфигурация, силно позната на Ниргал, въпреки че никога преди не бе виждал нещо подобно. Хор от сирени посрещна появяването на този призрак — лудешки свирки, дълги и протяжни звуци, които постепенно се увеличаваха и ставаха все по-продължителни. Напомняха за хор кучета, събудили се и джафкащи през нощта. Над тях се извиси острият пронизващ откос на сирената на Блай, който се присъедини към компанията. Ниргал никога преди не бе чувал подобен звук, чак ушите го заболяха! Плътен въздух, още по-плътен звук… Блай се хилеше доволно, юмрукът му лежеше върху бутона на сирената, а екипажът, включително ескортът на Ниргал, бе застанал до парапета и крещеше беззвучно.
Най-накрая Блай спря сирената.
— Какво беше това? — изкрещя Ниргал.
— „Къти Сарк“! — изкрещя в отговор Блай, килна главата си назад и се разсмя. — Беше арестуван в Гринуич! Затворен в един от доковете! Сигурно някакви откачени копелета са го освободили. Прекрасна идея. Вероятно са го влачили на буксир. Погледни му платната!
Старият клипер имаше четири или пет платна, разпънати на всяка от трите мачти, между които се вееха и няколко триъгълни, разтягащи се напред към бушприта. Той плаваше точно в средата на отливното течение, пък и отзад вятърът бе доста силен, така че корабът се плъзгаше през пяната и предметите, разсичайки водата с предната си част, като при това вдигаше малки бели вълнички. Сред такелажа му се виждаха неколцина мъже. Ниргал видя, че повечето от тях се бяха навели през доковете и махаха с една ръка към разпокъсаната флотилия от лодки. От върховете на мачтите му се развяваше голям син флаг с червен кръст върху него. Когато се изравниха с тях, Блай отново натисна бутона на сирената и отново и отново. Мъжете зареваха.
Всички лодки свиреха със сирени, но „Къти Сарк“ дори не намали. Той отплува по пътя си с пълна скорост с издути платна. Прекрасна гледка.
— О, Господи, страшна гледка беше, истината ви казвам — възклицаваше един мъж от екипажа на Блай. — Вярно, че платната му бяха повече, сигурно са ги сложили само за фасон, ама майната му. Велика гледка.