Ниргал се чувстваше замаян и изцеден. Върнаха се в Шиърнес и го отведоха в подводния склад. Цялата голяма зала бе потънала в лепкав мрак, с изключение на точките ярка светлина. Всичко бе смесица от светлосенки, черно-бяло и много шумно.
Той се завлече в една част от стаята, отделена от останалото пространство — „мъжката стая“, като си мислеше, че ще се чувства по-сигурно, ако се поуспокои. Някаква млада жена мина покрай него и го докосна по челото.
— Ти си горещ!
Ниргал допря ръка до челото си и се замисли.
— Триста и десет келвина — каза накрая той. — По дяволите.
— Хванал си треска.
Един от бодигардовете му седна до него и Ниргал му съобщи за температурата си.
— Какво казва компютърната ти гривна? — попита го той.
Ниргал погледна екранчето. 309 градуса К.
— По дяволите.
— Как се чувстваш?
— Горещо ми е и цялото ми тяло тежи.
— По-добре да отидем някой да те види.
Ниргал поклати глава, но през цялото му тяло премина вълна замайване, когато направи това. Наблюдаваше как охранителите му се обаждат на някого. Блай се приближи до тях. Те тихо го попитаха нещо.
— През нощта? — възкликна Блай. Още тихи реплики. Телохранителите тръгнаха някъде. Блай гаврътна халбата си на един дъх и се изправи. Главата му бе на нивото на тази на Ниргал, въпреки че младежът бе седнал на пода и се бе облегнал на масата, за да си почине гърбът му. Различна порода хора — набити и мощни амфибии. Бяха ли разбрали това още преди наводнението? Знаеха ли го сега?
Сбогуваха се с него и му стиснаха ръката. Да се изкачи по стълбата в бетонния цилиндър се оказа същинско мъчение. Когато излязоха навън, мъглата бе покрила всичко. Без да каже нито дума, Блай ги поведе към лодката си, запали двигателя и отвърза въжетата, които ги прикрепяха към дока. Потеглиха сред леко мъртво вълнение. За пръв път поклащането на лодката върху вълните накара Ниргал да се почувства наистина лошо. Гадеше му се. Морската болест бе по-лоша и от болката. Той седна зад Блай и впери поглед в сивия конус осветена вода и мъгла пред тях. Когато пред тях изникнеше някакъв обект, Блай забавяше, понякога дори тръгваше на задна. Това продължи дълго време. Когато най-накрая акостираха до доковете на Фавършам, Ниргал бе толкова зле, че не можа дори да се сбогува. Той просто сграбчи ръката му и впи поглед в сините му очи. Лица. Можеше да разбереш каква е душата на един човек просто като го погледнеш в очите. Знаеха ли това преди? После Блай изчезна и се озоваха в една кола, която с бръмчене прорязваше нощта. Теглото му се увеличаваше, също както когато слизаха с елеватора. След това в някакъв самолет, приземяващ се в мрака. Ушите му пищяха. Повдигаше му се. Озоваха се в Берн, а до него стоеше Сакс, такова спокойствие…
Беше в леглото, с температура, дишаше болезнено и тежко. През прозореца се виждаха Алпите. Бялото се подаваше иззад зеленото, като самата смърт, надничаща иззад живота, пробиваща си път напред, за да му напомни, че viriditas е просто един зелен детонатор, който някой ден ще експлодира и ще стане свръхнова от белота, превръщайки ги отново в същите елементи, каквито са били, преди дяволът да ги сглоби в едно. Бялото и зеленото; сякаш Юнгфрау се надигаше в гърлото му. Искаше да заспи и да се отърве от това чувство.
Сакс седна до него и хвана ръката му.
— Мисля, че има нужда от марсианска гравитация — говореше той на някой, който май не беше в стаята. — Нещо като „височинна болест“. Или алергия. И отток. Нека да го качим в една совалка „земя-космос“ и да го отведем в такава област, където гравитацията е като марсианската. Ако не му помогне, поне няма да му навреди.
Ниргал се опита да каже нещо, но не можа. Този свят го бе заразил… смазал… бе го изпекъл в пара и бактерии. Удар под кръста: беше алергичен към Земята. Той стисна здраво ръката на Сакс и пое рязко въздух, който се заби като нож в сърцето му.
— Да — изхриптя той. — Вкъщи… да.
Част пета
Най-накрая у дома
Старец, седящ до болнично легло. Стаите в болницата са си същите. Чисти, бели, студени, бръмчащи, флуоресцентни. В леглото лежи мъж — висок, тъмнокож, с дебели черни вежди. Той спи на пресекулки. Старецът е приведен над главата му. Единият му пръст докосва черепа зад ухото. Старецът си мърмори тихо под носа: „Ако това е алергична реакция, тогава собствената ти имунна система трябва да бъде убедена, че алергенът в действителност не е проблем. Не са идентифицирали алерген. Оттичането на белите дробове често е предизвикано от височинната болест, само че може да се дължи на смесицата от газове или пък да е заради надморската височина. Треската и простудата може би ще се оправят от биолечението. Трябва да помниш, че истински опасна е силната треска. Спомням си момента, когато дойдохте в банята, след като бяхте паднали в езерото. Беше посинял от студ. Джаки дойде… не, всъщност май тя престана да гледа. Ти хвана Хироко и мен за ръцете и всички видяхме как се затопляш. Нетрепереща термогенеза. Всички я правят, само че ти можеш да я предизвикаш по твое желание, и то доста мощна. Никога не бях виждал нищо подобно. И все още не мога да проумея как го правиш. Ти беше чудесно момче. Хората могат да треперят с усилие на волята си; може би и това е нещо подобно, само че отвътре. Пък и няма значение как го правиш, просто трябва да го правиш. Ако можеш, само обърни посоката. Смъкни си температурата. Опитай се. Опитай се. Ти бе такова чудесно момче.“