Старецът се протяга, сграбчва младежа за китката и силно я стисва.
„Ти обичаше да задаваш въпроси. Беше любопитен и добродушен. Често казваше: «Защо, Сакс, защо? Защо, Сакс, защо?» Беше ми приятно и забавно винаги да се опитвам да ти отговарям. Светът прилича на дърво — от всяко листо можеш да се върнеш назад чак до корените. Сигурен съм, че и Хироко мислеше по този начин, вероятно тя бе първата, която ми го каза. Чуй ме, идеята да потърсиш Хироко бе добра. И аз съм правил същото. И ще продължа да го правя. Понеже веднъж, на Дедалия, я видях. Тя ми помогна, когато се бях изгубил в бурята. Тя стисна ръката ми. Точно по този начин. Тя е жива, Ниргал, Хироко е жива. Тя е някъде там. Ще я откриеш някой ден. Само включи този твой вътрешен термостат, смъкни тази проклета температура и ще я откриеш…“
Старецът пуска китката на младежа. Отпуска се полузаспал, като продължава да си мърмори: „Често питаше: «Защо, Сакс, защо?»“
Ан тръгна от убежището с един метеорологичен ровър от миналото столетие — високо квадратно нещо с луксозен прозорец на върха на кабинката за шофьора. Въобще не приличаше на онзи ровър, с който за пръв път бе ходила до Южния полюс, заедно с Надя, Филис, Едмънд и Джордж. Тя бе прекарала хиляди дни в подобни машини и затова отначало усещаше, че това, което прави, е нещо обичайно и служи като продължение на целия й досегашен живот.
Само че сега подкара ровъра на североизток, надолу по каньона, докато не се озова в коритото на един малък безименен канал на 60 градуса дължина и 53 градуса на север. Долината бе изкривена заради избухването на един акуифер през късния амазонийски период, което се проточваше към едно по-ранно пропадане на грабена към по-ниските склонове на големия насип. Следите от наводнението все още личаха върху ръбовете на стените на насипа и по лещообразните острови скала по дъното на канала.
Който сега се виждаше в леденото море.
Ан излезе от ровъра, облечена в подплатен скафандър, маска против CO2, очила и нагреваеми ботуши. Въздухът бе тънък и студен, въпреки че навън бе северната пролет на М-53. Времето бе студено и ветровито, а разпарцаливените гърбове на пухкавите облаци се надпреварваха на изток. Или настъпваше ледников период, или, както предсказваха зелените, годината щеше да бъде без лято, както през 1810 на Земята, когато изригването на вулкана Тамбори бе замразило целия свят.
Тя се приближи към брега на новото море, което лежеше в подножието на Големия насип, насред Темпе Тера. Мисленето й бе забързано, натрошено, непредсказуемо — също като онова ято птици над леда, прекосяващо на зиг-заг небето през поривите на вятъра на запад. Ах, чувството на същия вятър около тялото й, милувката му, благодарение на новата плътна атмосфера, подобна на гигантска животинска лапа…
Птиците се бореха с него безразсъдно и неумело. Ан спря за известно време и се загледа. Това бяха морелетници, излезли на лов над мрачните вълни на незамръзналата вода. Повърхността на морето бе осеяна с подобни езерца, разкриващи невъобразимото количество вода под леда. Тя бе чувала, че в момента цялата планета била опасана с непрекъснат канал с вода под леда, извиващ се на изток над стария Ваститас, обсипан с незамръзващи ден, два или седмица езерца. Въпреки че температурата на въздуха бе доста ниска, водата се затопляше от наводнените мохоли на Ваститас и от избликващата топлина на хилядите термоядрени експлозии, предизвикани от метанационалите в началото на века. Предполагаше се, че тези бомби са били поставени достатъчно дълбоко в мегареголита, за да бъде уловена радиоактивността им, но въпреки това топлината им сега се издигаше като термален пулс през скалата — ритмично туптене, което щеше да продължи още десетки години. М-да… Мишел бе казал, че това е природна вода, но в цялото огромно море пред нея имаше и нещо неестествено.