Ан се изкачи на един рид, за да огледа морето по-добре. Лед, в по-голямата си част гладък, на места пропукан и насечен. Всичко бе неподвижно като пеперуда, кацнала върху вейка — сякаш белотата всеки момент можеше да разпери крила и да отлети. Движенията на птиците и на облаците показваха колко огромна е силата на вятъра; всичко във въздуха се носеше стремително на изток, но ледът оставаше неподвижен. Гласът на вятъра бе дълбок и плътен. От него в тялото й сякаш се забиваха милиарди ледени иглички. Парчетата сива вода бяха набраздени от повеите на вятъра, всеки от които бе прецизно отбелязван от подобното на котешко одраскване изтръпване. Вода. А под нея — планктон, скариди, риба, сепии… бе чувала, че в рибарниците наоколо се развъждат всички елементи на невероятно късата антарктическа хранителна верига, които след това се пускат в морето. Водата гъмжеше от тях.
Морелетниците продължаваха да се реят над главата й. Една част от тях като ураган се спусна към нещо на брега, скрито от скалите. Ан тръгна към мястото. Изведнъж видя каква бе целта на птиците, която лежеше до една пукнатина в ръба на леда — почти изядените останки на тюлен. Тюлен! Тялото лежеше върху тундровата трева, защитено от пясъчните дюни и един друг скалист рид, който се спускаше към леда. Белият скелет се подаваше иззад тъмночервената плът, обградена с бял пласт тлъстини и черна козина. Вътрешностите гледаха към небето. Очите му бяха избодени.
Тя премина забързано покрай тялото и се насочи към друг малък рид, който образуваше нещо като нос, вдаден в леда. Зад него се бе образувал залив. Доста кръгъл залив — кратер, — запълнен с лед. По някаква случайност се бе намирал точно на морското равнище и бе имал пукнатина в страната си, насочена към морето, затова водата и ледът бяха нахлули в него и го бяха запълнили. Сега това бе кръгъл залив, идеален за пристанище. Един ден щеше да стане пристанище. Диаметърът му бе около три километра.
Ан седна на една скала от носа и се вгледа в новия залив. Чувстваше се изцедена. Всичко наоколо бе неподвижно, с изключение на облаците и белите гриви на вълните по участъците незамръзнало море. Водата се движеше, земята не помръдваше.
Най-накрая Ан се изправи. Ако трябваше да бъде искрена, над леда нямаше кой знае колко много промени, засегнали първичното състояние на планетата. Долу, до повърхността на водата обаче, положението беше различно. Там дневните ветрове вдигаха достатъчно големи вълни, които разчупваха останалите ледени късове и ги изхвърляха по бреговете над сегашното морско равнище. Приличаха на ледени скулптури. През лятото този лед помагаше за образуването на пясъка на нови плажове, превръщайки се в суспензия от лед, кал и пясък, която сега бе замръзнала в някакво подобие на кафява питка.
Тръгна бавно над цялата тази бъркотия. Зад нея имаше малък проток, препълнен с ледени канари, набити в кухините и след това замръзнали в повърхността на леда. Слънчевите лъчи и вятърът бяха превърнали тези буци в барокови фантазии от прозрачен син лед и матов червеникав лед, подобно на други от сапфир и халцедон. Най-разтопени бяха южните им части, където водата след това отново бе замръзнала в подобия на ледени бради, ледени листове, ледени колони, ледени шушулки и така нататък.
Когато излезе от залива, спря и се огледа наоколо. Хоризонтите бяха теснички, разбира се. Тя се изкачи върху един хълм с равен връх, което й даде възможност да огледа огромното ледено пространство. Въпреки че бе напукан, разбъркан и покрит с бразди от различното налягане, ледът успяваше да покаже гладкостта на водата под него. На север пустотата на морето бе очевидна. Подредени в редици върхове се подаваха от повърхността на леда като някакви деформирани замъци.
След като се опита да свикне с тази гледка и не успя, Ан слезе от върха и тръгна към колата си. Докато прекосяваше малкия рид, вдаден в морето, погледът й бе привлечен от някакво движение долу на ръба на леда. Нещо бяло се движеше… човек в бял скафандър на четири крака… не. Полярна мечка.
Тя забеляза движението на морелетниците над останките на мъртвия тюлен. Ан клекна зад скалата, пропълзя към ивицата замръзнал пясък и погледна към леда.
Козината на мечката с цвят на слонова кост бе пожълтяла отстрани и по лапите. Тя повдигна тежката си глава, започна да души наоколо като куче и се огледа любопитно. Приближи се до тялото на тюлена, без да обръща внимание на пищящото ято птици, и започна да ръфа от месото му като куче от паничка. След това повдигна обагрената си в тъмночервено муцуна. Сърцето на Ан заби учестено. Мечката седна и започна да се мие като котенце, докато муцуната й не светна от чистота. След това, без каквото и да било предупреждение, скочи на четири лапи и започна да се катери по пясъчно-скалистия склон покрай скривалището на Ан зад скалите. Тичаше в тръс, като движеше две по две лапите си от всяка страна — ляво, дясно, ляво.