Ан се премести от другата страна на носа, стана и се затича по една плитка пукнатина, която водеше на югозапад. Спомняше си, че ровърът й е на север, но мечката идваше от северозапад. Тя се изкачи по късия стръмен склон на водещия каньон и тичешком стигна до съседната пукнатина, която водеше малко по на запад от предишната. След това отново нагоре и бегом по следващата ивица земя между каньончетата. Обърна се назад. Беше започнала да се задъхва. Вече се бе отдалечила на близо два километра от ровъра си, който беше на запад и малко на юг. Не можеше да го види, понеже разпокъсаните хълмчета го закриваха. Мечката бе на североизток от нея. Дали я преследваше затова, че я бе видяла, или я бе подушила? Дали бе в състояние да предвиди накъде се движи плячката, за да я пресрещне?
Сигурно можеше. Ан се свлече в поредния каньон и се затича в посока запад-югозапад. Не след дълго забеляза някаква малка рампа и се изкачи по нея до следващата ивица земя между два каньона — нещо като широк високопланински път, ограден с две плитки дефилета. Като се обърна назад, срещна погледа на бялата мечка. Тя бе застанала на четири крака; приличаше на извънредно голямо куче или на кръстоска между куче и човек, облечен в кожух от сламенобяла кожа. Ан де крайно изумена, че вижда подобно същество тук — хранителната верига едва ли можеше да осигури съществуването на такъв огромен хищник… или? Сигурно ги хранеха по станциите. Дано бе така, защото в противен случай щеше да умира от глад. Мечката се спусна в единия от каньоните и Ан хукна по ивицата, водеща към ровъра. Независимо, че доста бе обиколила, а и плътният парцалив хоризонт не даваше никаква видимост, тя бе убедена къде точно е колата й.
Постара се да влезе в такъв ритъм, който да й помогне да издържи на дългото разстояние. Трудно й бе да се сдържа да не се затича с всички сили, но не, не, това щеше веднага да я изтощи. Поддържай ритъма, постоянно си повтаряше тя наум и дишаше на пресекулки. Слез долу в грабена и вече няма да се виждаш. Не губи ориентация — не се ли отклоняваш на юг от ровъра? Хайде, горе на ивицата между каньоните, поглед наоколо, след това зад онзи хълм с равен връх, който се оказа малък кратер с лека гърбица от южната страна. Сигурна бе накъде отива, въпреки че ровърът все още не се виждаше, а и хаосът наоколо лесно можеше да я обърка. Хиляди пъти почти се изгубваше, несигурна за положението си спрямо някаква фиксирана точка, най-често колата й. Не бе чак толкова фатално, понеже компютърът на гривната й винаги можеше да й подскаже обратния път. Сега обаче бе сигурна, че ровърът е зад онзи заоблен кратер.
Студеният въздух изгаряше дробовете й. Тя си спомни за лицевата маска за критични ситуации, която бе в раницата й, спря и зарови трескаво в нея. След като я откри, смъкна рязко CO2-маската и нахлузи другата, която съдържаше малък запас от сгъстен кислород в рамката си. След едно-две вдишвания се почувства по-силна, по-бърза и способна да поддържа по-добър ритъм. Затича се напред, надявайки се да зърне ровъра си зад кратера. А, чудесно, ето го и него! С триумфиращо дишане, Ан вдъхна жадно студения кислород. Само че това не бе достатъчно, за да я накара да спре да се задъхва. Ако слезеше в дефилето отдясно, както изглеждаше щеше да стигне право до колата си.
Хвърли поглед назад и видя полярната мечка. Тя също тичаше. Лапите й се развяваха в някакво подобие на галоп. Движеше се тежко, но поглъщаше разстоянието със завидна лекота. Ниските стени на каньона изобщо не бяха пречка за нея — тя ги прескочи като на шега, бял кошмар, същество, едновременно красиво и плашещо, мускулите му се издуваха под жълтеникаво-бялата му козина. Ан видя всичко това в един-единствен миг с ужасяваща яснота. Всичко в полезрението й бе отчетливо, остро и сякаш осветено отвътре. Затича се с всичка сила, съсредоточена в земята, за да е сигурна, че няма да пропусне целта си, пред очите й продължаваше да плува остатъчният образ на бялата мечка. Тичаше като луда. Мечката бе бърза и теренът не означаваше нищо за нея, но и тя самата беше животно, прекарало доста години в марсианската провинция — всъщност доста повече от самата мечка и затова бе в състояние да тича като дива коза от скала върху камъни, върху пясък, върху чакъл. Бягаше, за да спаси живота си. А ровърът бе наблизо. Още едно прехвърляне през стената на каньона и склона на кратера и ето я колата й, едва не се блъсна в нея, спря, дръпна се назад и удари извитата метална страна с триумфиращо „Бам!“, което й заприлича на рев на мечка, и след секунда вече бе вътре. Вратата на шлюза се затвори зад нея.