Ан тичешком изкачи стълбите към кабината на шофьора, за да се огледа наоколо. През стъклото видя полярната мечка, която изучаваше превозното средство от почетно разстояние, извън обсега на пушката с упойващи стрелички, душейки замислено. Ан бе цялата плувнала в пот и дишаше жадно и на пресекулки — вдишване-издишване, вдишване-издишване… през какви кризи само можеше да премине гръдният кош! Ето че най-накрая седеше на седалката на шофьора в безопасност! Тя притвори очи и зад клепачите отново изплува образът на бялата мечка, прелитаща над скалите. Когато ги отвори обаче, пред нея бе само арматурното табло — ярко, изкуствено и толкова познато. Ах, колко странно.
След ден, два още бе в нещо като състояние на шок, с образа на бялата мечка, появяващ се пред очите й миг след като ги притвори. Нощно време ледът в залива бумтеше и стенеше, понякога пропукваше със звук на експлозия, което я караше да сънува атаката срещу Шефилд. Денем шофираше толкова безгрижно и разсеяно, че се наложи да превключи на автопилот, програмирайки го така, че да заобиколи брега на кратера/залив.
Докато ровърът вървеше самичък, Ан се мотаеше насам-натам из шофьорската кабина. Съзнанието й препускаше в бесен галоп. Извън контрол. Не можеше да направи нищо, освен да се усмихне и да търпи. Удряше стените и гледаше през илюминаторите. Мечката си бе отишла… и същевременно още бе тук. Тя провери: Урсус Маритимус, океанска мечка. Ескимосите я наричаха „Тьорнасук“ — „онази, която дава сила“. Това бе нещо като свличането, което едва не я уби в Мелас Касма — част от живота й завинаги. Когато се бе изправила очи в очи със свличането обаче, не бе помръднала и на косъм, а сега бе тичала, сякаш я гонеха стотици дяволи. Марс можеше и да я убие, без съмнение бе способен на това, само че нямаше да даде живота си на някакво огромно същество от земните зоологически градини — не и ако можеше да избегне това. Не че бе чак толкова очарована от живота — далеч беше от тази мисъл, но човек трябваше да е в състояние сам да избира смъртта си, както Ан вече бе правила в миналото поне два пъти. Само че Симон, а след това и Сакс — като малки кафяви мечки, — бяха изтласкали смъртта от леглото й. Тя все още нямаше понятие какво да мисли за това и как да се чувства заради него. Съзнанието й препускаше лудешки. Впи пръсти в облегалката на шофьорското място. Най-накрая се пресегна и набра на клавиатурата на автопилота стария код на Сакс от Първата стотица — XY23. Изчака малко компютърът да се свърже със совалката, която връщаше Сакс и останалите на Марс. Не след дълго познатото лице се появи на екрана.
— Защо направи това? — кресна тя. — Смъртта си е моя и аз имам право да си я избирам, както ми е угодно!
Изчака посланието да стигне до него. Той леко подскочи. Образът се залюля.
— Защото… — започна той и спря.
Побиха я тръпки. Същото бе казал и Симон, след като я бе издърпал от хаоса. Никога нямаха причина, само това идиотско „защото“.
Сакс продължи:
— Не съм искал… Това изглеждаше голяма загуба… Каква изненада, че се обаждаш. Радвам се да те чуя.
— Майната ти — сопна се Ан. Бе на път да прекрати връзката, но той отново заговори (в момента бяха в режим на едновременно предаване):
— Така или иначе това вече е минало и сега мога да говоря с теб, Ан. Мисля, че го направих заради самия себе си. Не исках да ми липсваш. Исках да ми простиш. Исках да продължим да спорим… и да те накарам да разбереш защо направих това.
Бърборенето му спря внезапно, както бе започнало. Сега изглеждаше смутен, дори изплашен. Вероятно току-що бе чул „Майната ти“. Без съмнение още бе в състояние да му вземе страха.
— Ега ти лайната — каза тя. След малко:
— Да. Ъ-ъ-ъ… как си? Изглеждаш…
Ан изключи връзката. „Преди малко си играх на гоненица с една полярна мечка — кресна тя наум. — Едва не пукнах заради идиотските ти игрички!“
Не. Нямаше да му каже. Бе му потрябвал добър арбитър за публикациите му в „Метажурнал на марсианската история“, ето това беше. Да се увери, че науката му е добре позната… и за това бе готов да потъпква най-съкровените човешки желания — свободата да избираш между живот и смърт, да решаваш дали да бъдеш свободно човешко същество!
Е, поне не се бе опитал да я излъже.
И… така… ето я и нея. Бяс. Милост без причина. Мъка, която не можеше да бъде обяснена. Странно болезнена оживеност. Всичко това я изпълваше едновременно. Лимбичната й система вибрираше лудо, насищайки всяка една мисъл с противоречиви и диви емоции, които нямаха нищо общо със съдържанието на мислите: Сакс я беше спасил, тя го мразеше, чувстваше пронизваща радост, Касей бе мъртъв, Питър не беше, никоя мечка не беше в състояние да я убие и така нататък. Господи, колко странно!