— Така е. — Тя поклати глава. Джон щеше да бъде завинаги с тях. И несъмнено щеше да е най-лошият от всички духове, вселили се в телата им.
Както например този мъж — прочутият дизайнер на животни, който в момента дрънчеше нещо из кухнята, опипвайки късогледо всичко. Той сложи пред нея чиния супа и Ан започна да яде, като го поглеждаше скришом от време на време. Хари знаеше коя е тя, но не изглеждаше смутен. Не се опита да се оправдава. Ан бе червен ареолог, той проектираше нови марсиански животни. Работеха върху една и съща планета. Само че за него това явно не означаваше, че са врагове. Обядваше с нея без каквато и да било злоба. В това имаше нещо смразяващо и арогантно, независимо от любезните му маниери. Разсеяността му бе толкова брутална, но въпреки това Хари й хареса. Дали заради неяснотата или заради тази безстрастна сила… заради нещо. Той премина с клатушкане през кухнята, седна до нея и започна да сърба бързо и шумно. Лицето му бе мокро. Чупеха заедно парчета от някакъв дълъг самун хляб. Ан го заразпитва за Буун Харбър.
— Имат добра фурна — отвърна Хари, сочейки хляба. — И добри лаборатории. Останалото е просто пост. Миналата година смъкнаха купола и сега там е доста студено, особено през зимата. 46 градуса дължина, само че прилича на северно място. Толкова, че вече се заговори за връщане на купола поне зимно време. Има хора, които настояват, че той трябвало да стои постоянно, докато навън не се затопли достатъчно.
— Тоест, докато свърши ледниковият период?
— Не съм уверен, че въобще ще има ледников период. Първата година без Солета бе доста зле, разбира се, но са възможни някои други компенсации. Цялата работа ще бъде въпрос на една-две студени години, това е всичко.
Той размаха лапа. Ан едва се сдържа да не го замери с парчето хляб. Само че беше по-добре да не го дразни. Тя се овладя с потреперване.
— Питър все още ли е в Буун? — попита тя.
— Така мисля. Беше там преди няколко дена.
Поговориха си още малко за екосистемата на Ботаническия залив. Дизайнерите бяха ограничени от липсата на пълен обхват на растителния свят. В това отношение областта приличаше повече на Антарктика, отколкото на Арктика. Вероятно новите методи за насищане на почвата можеха да ускорят развитието на по-висшите растения. Сега в по-голямата си част наоколо господстваха лишеи. Щеше да ги последва тундрова растителност.
— Само че това сигурно ви дразни — забеляза най-накрая Хари.
— Харесва ми така, както беше преди: целият Ваститас Бореалис пълен с барханови дюни от черен гранатов пясък.
— Няма ли известна част от тях да останат, например тези до полярната шапка?
— На повечето места полярната шапка ще се спусне до морското равнище. Както вие самият казахте, нещо от рода на Антарктика. Не, дюните и слоестият терен ще са под водата. Цялото северно полукълбо ще бъде потопено.
— Това е северното полукълбо.
— Просто един планински полуостров. Той също е потопен в известен смисъл. Ботаническият залив преди се наричаше Аркадия Кратер Ап.
Той я погледна втренчено през очилата си.
— Вероятно, ако човек живее на място с висока надморска височина, ще му се струва, че е в миналото. Старите условия, но с атмосфера.
— Може би — отвърна Ан предпазливо. Хари обикаляше из кухнята с тежки стъпки, след това се спря до мивката и започна да чисти големите кухненски ножове. Пръстите му завършваха с големи притъпени нокти. Дори и подрязани, те не му позволяваха да работи с малки обекти.
Тя се изправи внимателно.
— Благодаря за обяда — каза Ан и тръгна към шлюза. Пътьом грабна якето си и трясна вратата пред изненадания му поглед. Навън, под студените шамари на вятъра, наметната с якето. Никога не бягай от хищник. Тя влезе в ровъра си, без да поглежда назад.
Древните високи земи на Темпе Тера бяха осеяни с множество малки вулканчета, затова навсякъде имаше лавови полета и канали, полутечни пластични обекти, причинени от повърхностния лед, както и един отделен малък лавов канал, спускащ се отстрани на големия насип. Всичко това бе обичайната колекция от ноахийски обекти, резултат от удари и деформации, така че на ареоложките карти Темпе Тера приличаше на палитра на художник — навсякъде бяха разпръснати различни цветове, показващи различните аспекти от продължителната история на региона. Според Ан цветовете бяха прекалено много. За нея и най-малките различия в различните ареоложки обекти бяха дело на човешките представи, остатъци от космическата ареология, когато разликата се правеше единствено между региони, повече или по-малко с кратери от останалите, повече или по-малко ерозирали или повече или по-малко начупени. А всъщност при близък поглед всичко изглеждаше еднакво. Просто груб терен — ноахийски пейзаж и толкова.