Отделни острови ерозирала скала стояха прави сред всичката тази бъркотия, но навсякъде се простираше обширният реголит, покрит със следи от вода от подземния пермафрост, причиняващ леки издувания и огъвания на терена. Сега, когато температурите се повишаваха, а може би и заради топлината, идваща от подземните експлозии във Ваститас, процесът на размекване се бе ускорил. Навсякъде имаше следи от нови свличания. Една известна на всички пътека на червените беше заличена, когато бе прокопана нова рампа през Темпе 12. Стените на Темпе 18 се бяха свлекли, така че U-образният каньон се бе превърнал във V-образен. Темпе 21 въобще бе изчезнала в резултат от колапса на западната си стена. Навсякъде земята се топеше. Ан дори забеляза няколко разтопени зони на върха на пермафроста — главно ледени блата. Много от овалните ями бяха запълнени с езера, течни през деня и замръзващи през нощта — действие, което разкъсваше на парчета терена с невероятна скорост.
На огрените от слънцето южни склонове, защитени от силата на вятъра, върху покривка от мъх, трева и храсталаци растяха бонсаи, запълнили всяка кухина, огрявана от слънцето. Кухините в сянка бяха пълни само с мръсен сняг и фирн. Толкова много земя и руини… Разрушена страна, пуста и същевременно не съвсем — камъни, лед и блатисти ливади, очертани от разклатени ниски ридове. В следобедната горещина над главата й проплуваха облаци, чиито сенки допълнително внесоха сложни мотиви във всичко — лудешка плетеница от червено, черно, зелено и бяло. Никой вече нямаше да се оплаква от хомогенността на Темпе Тера. Всичко бе застинало под рязко приплъзващите се сенки на облаците. И дори там, в здрача, зад една скала се мярна някакъв силует. Сърцето й подскочи, само че повече нищо не помръдна.
Но явно бе видяла нещо. Някой почука на вратата. Сърцето й потрепера като ровърът върху амортисьорите си. Тя се затича към прозореца и погледна навън. Силуети с цвета на скалата, които махаха с ръце. Хора.
Оказаха се малка група червени еко-саботьори. След като влязоха вътре, казаха, че са познали ровъра й по описанието, което им бяха дали хората от убежището Темпе. Бяха се надявали да я срещнат и затова бяха щастливи — смееха се, бърбореха, докосваха я — млади марсианци с каменни кучешки зъби и блестящи младежки очи, някои ориенталци, някои бели, някои черни. Всички бяха щастливи. Познаваше ги от Павонис Монс, не лично, но като група — младите фанатици. Ан отново почувства смразяващ студ.
— Къде отивате? — запита ги тя.
— Към Ботаническия залив — отвърна една млада жена. — Искаме да извадим от строя лабораториите на Уайтбук.
— И Буун Стейшън — добави друг.
— О, не! — възкликна Ан.
Те притихнаха и се взряха в нея, също като Касей и Дао в Ластфлоу.
— Какво искаш да кажеш? — попита младата жена.
Ан си пое дълбоко въздух и се опита да си събере мислите. Всички я гледаха.
— Бяхте ли в Шефилд? — попита ги тя.
Те кимнаха. Знаеха прекрасно какво има предвид.
— Тогава трябва да се досещате — продължи бавно Ан. — Безсмислено е да се опитваме да постигнем един червен Марс, като проливаме навсякъде из планетата кръв. Трябва да намерим друг начин. Не можем да избиваме хора наляво и надясно. Нито пък да изтребваме животни и растения или да взривяваме машини. Просто няма да се получи. Това е разрушение. По този начин няма да накараме хората да ни разберат, ясно ли ви е? Никой не е спечелен. Всъщност дори сме ги отблъснали. Колкото повече такива неща вършим, толкова по-зелени стават всички. Следователно просто плюем на първоначалната си цел. Ако разбираме това и въпреки всичко продължаваме да го правим, значи предаваме себе си. Схващате ли? Не го правим за нищо друго, освен за собствено удоволствие, понеже сме бесни. Или заради тръпката. Трябва да намерим друг начин.
Всички се взряха в нея неразбиращо, раздразнено, шокирано, презрително… Но заинтригувани. В края на краищата това бе Ан Клейборн.
— Не знам какъв трябва да бъде този друг начин — продължи тя. — Не мога да ви кажа. Мисля, че… че трябва да помислим именно върху това. Трябва да е нещо като червена ареофания. Ареофанията винаги се е приемала за приоритет на зелените. Предполагам, заради Хироко, понеже тя първа я дефинира. И я вкара в употреба. Тоест, ареофанията винаги е била примесена с viriditas. Само че няма никаква причина за това. Трябва да се променим, в противен случай никога няма да постигнем нищо. Трябва да създадем нещо като червен култ към това място и да научим хората да го чувстват. Червеното на първичната планета трябва да се превърне в противодействие на viriditas. Трябва да претопим това зелено, така че да се превърне в друг цвят. Цвят, който съществува в естествената среда — яспис, охра или друго. Ще разберете какво имам предвид. Това означава да доведем хората тук, навън, може би горе във високите земи, за да видят какво представлява Марс. Означава да бъдем навсякъде и да утвърдим правилата за „домакинство“ и „собственост“ върху земята, така че да говорим от името на Марс и хората да са принудени да ни слушат. Да установим правата на скитниците, ареолозите и номадите. Ето това трябва да означава ареоформирането. Разбрахте ли?