Тя спря. Младите марсианци сега изглеждаха загрижени за нея или за това, което бе казала току-що.
— Говорили сме за тези неща и преди — обади се един младеж. — Има хора, които са ангажирани с тях. Понякога и ние ги правим. Но според нас активната съпротива е жизнено необходима за каузата ни. В противен случай ще ни отнесат като вятър листо. Всички наоколо са зелени.
— Не и ако ги превърнем в нещо друго. Да претопим зеленото още отвътре в тях, от сърцата им. Само че не със саботажи и убийства… От всичко това изскача жизнено и дееспособно зелено. Повярвайте ми, виждала съм го. Борила съм се не по-малко от вас и го знам със сигурност. Тъпчеш живота, а той се възражда и дори става още по-могъщ.
Младият марсианец не изглеждаше особено убеден.
— Предоставиха ни шесткилометровата граница, понеже се боят от нас, понеже ние задвижихме нещата, които изкараха революцията на плещите си. Ако не бяхме ние, метанационалите щяха да продължават да ни управляват.
— Само че в случая противникът е друг. Когато победихме земяните, зелените марсианци останаха впечатлени. Но когато се бием със зелените марсианци, те не са впечатлени — те са разгневени. И стават все по-зелени от всякога.
Групичката се умълча замислено. Може би и разочаровано.
— Добре де, тогава какво да правим? — попита една жена с посивяла коса.
— Идете там, където теренът е застрашен — предложи Ан. Тя махна с ръка към прозореца.
— Тук например не е лошо. Или някъде около шесткилометровата граница. Заселете се там, основете град, направете го главно убежище, направете го едно чудесно място за живот. После ще се плъзнем надолу от високите земи.
Те обмислиха мрачно идеята.
— Или отидете в големите градове и започнете легално да водите навън туристи. Покажете им земята. Осъждайте всяка предложена от тях промяна.
— Дявол да го вземе. Звучи ужасно — обади се младежът и поклати глава.
— Да, така е — съгласи се Ан. — Има доста противна работа, която трябва да се свърши. Но е важно да ги измъкнем от дупките им. Оттам, където живеят.
Издължени лица. Седнаха наоколо и поговориха още малко за начина, по който им се искаше да живеят. За това, което можеха да направят, за да преминат от единия към другия начин. За невъзможността да продължат да живеят по партизански, след като войната бе свършила. И така нататък в същия дух. Ровърът се изпълни с въздишки, сълзи, взаимни обвинения и насърчения.
— Елате с мен утре и хубавичко разгледайте това ледено море — предложи Ан.
На следващия ден групата партизани тръгна с нея на юг по линията на 60-ия паралел. Километър след километър, по-трудно и по-трудно. „Хала“, така я наричаха арабите — „пуста земя“. От една страна беше прекрасно — ноахийска пустош, която караше сърцата им да се изпълват с радост. От друга страна обаче еко-саботьорите бяха умълчани и унили, сякаш бяха тръгнали на погребение. Стигнаха до един голям каньон, наречен Нилокерас Скопулус, и се спуснаха в него по широка естествена рампа. На изток лежеше Крайси Планития, която сега бе покрита с лед. Още едно пипало на северното море. Пред тях на юг се намираше Нилокерас Фоси, най-крайното разклонение на един комплекс от каньони, започващи далеч на юг от огромната яма на Хебес Касма. От Хебес Касма нямаше изход. Вече се знаеше, че тя е възникнала в резултат от изригването на някакъв голям акуифер на запад, на върха Екус Касма. Огромното количество вода се бе изляло по Екус към яката западна стена на Луна Планум, издълбавайки високия стръмен рид до Наблюдателницата Екус, след това си бе пробило път през него и се бе устремило напред, за да разкъса обширната лента на Касей Валис и да прореже дълбок канал в ниските земи на Крайси. Тук бе станало едно от най-големите избликвания в марсианската история.
Сега северното море се бе вляло обратно в Крайси и водата му стигаше чак до долния край на Нилокерас и Касей. Хълмът с равния връх, който някога бе представлявал кратер Шаранов, сега беше огромен замък, изправен върху високия нос до устието на новия фиорд. В средата на фиорда имаше тесен и издължен остров — един от първите потопени по време на древното наводнение, който сега отново се бе издигнал над нивото на водата. Червената му повърхност рязко се открояваше сред леденото море. От този фиорд вероятно щеше да се получи пристанище, по-добро, отколкото в Ботаническия залив, понеже стените му бяха почти отвесни с разклонения тук-там, върху които евентуално можеха да се издигнат пристанищни градове. Естествено, щеше да им се наложи да помислят и за проблема с яростните вихри на катабатичния вятър, който щеше да идва откъм Касей и да държи корабите далеч от залива Крайси…