— А, не — категорично отказа тя.
Те кимнаха тържествено. Обясниха й, че президентът е само един от членовете на съвета — равен сред равни. Просто нещо като почетен пост. Церемония. Тази част от управлението е оформена по швейцарския модел, а повечето швейцарци дори не знаят кой е техният президент. И така нататък в същия дух. Въпреки че задължително се нуждаят от съгласието й (очите на Джаки леко припламнаха при тези думи). Тя трябва да приеме поста.
— Марш оттук! — кресна Надя.
След като си тръгнаха, тя се свлече в стола си. Чувстваше се вцепенена.
— Ти си единствената, която има доверието на всички марсианци — обади се внимателно Арт и сви рамене, сякаш за да покаже, че не е замесен в това — нещо, което Надя знаеше, че е лъжа. — А и какво можеш да направиш? — продължи той и избели очи в детински театрален жест. — Само три годинки, докато нещата се поуталожат, след което винаги можеш да кажеш, че си изпълнила задачата си, и да се оттеглиш. А от друга страна, като погледнеш — първият президент на Марс! Как можеш да устоиш на подобно изкушение?
— Лесно.
Арт изчака. Надя му хвърли яростен поглед. След дълго мълчание той каза:
— Но така или иначе ще го направиш, нали?
— Ще ми помогнеш ли?
— О, естествено. — Той сложи ръката си върху нейната, която бе свита в юмрук. — Всичко, каквото пожелаеш. Имам предвид, че ще бъда на твое разположение.
— Това ли е официалното становище на „Праксис“?
— Ами… да, всъщност, сигурен съм, че ще е нещо от този род. Съветникът на марсианския президент — от редовете на „Праксис“? Можеш да се хванеш на бас.
Надя въздъхна тежко и се опита да не чувства стомаха си толкова свит. Можеше да поеме поста и след това да прехвърли повечето задачи на Арт. Нямаше да е нито първият, нито последният президент, който щеше да постъпи по този начин.
— Съветникът на марсианския президент — от редовете на „Праксис“ — повтаряше Арт. Изглеждаше поласкан.
— Я стига с тези глупости!
— Няма проблеми.
Той я остави сама, за да свикне с мисълта. Не след дълго се върна с димяща купа, пълна с кава, и две малки чашки. Наля и в двете от огнената течност. Тя пое своята и отпи от горчивото питие.
— Изцяло съм твой, Надя — обади се Арт. — Знаеш го много добре.
— Ммм-хм.
Изгледа го, докато той сърбаше от своята чаша с кава. Знаеше, че говори не само за политическата страна на въпроса. Арт направо я обожаваше. През цялото време бяха работили заедно, пътували един до друг и споделяли едно и също легло. Тя също го харесваше. Мечкоподобен човек, грациозен и пълен с добро настроение, който обожаваше кавата, ако се съдеше по сърбането му и смръщеното му лице. Бе изнесъл целия конгрес на плещите си благодарение на това добро настроение, което се предаваше и на останалите като епидемия — чувството, че е толкова забавно да създадеш една конституция… пълен абсурд! Само че бе свършило работа. А по време на конгреса се бяха превърнали в нещо като двойка. Да, трябваше да го признае.
Само че Надя беше на 159 години. Поредният абсурд, но това си беше чистата истина. Не бе сигурна на колко е той, вероятно на около 70–80, въпреки че изглеждаше на петдесет. Нещо обичайно, когато човек отрано се подложеше на геронтологична терапия.
— Аз съм достатъчно възрастна, за да ти бъда баба — каза тя.
Арт смутено сви рамене. Знаеше какво има предвид.
— Аз пък съм достатъчно възрастен, за да бъда прадядо на това момиче — възрази той, сочейки към една млада марсианка, която в момента преминаваше покрай вратата на офиса им. — А тя пък е достатъчно възрастна, за да има деца. По някое време това просто престава да има смисъл.
— Не и за мен обаче.
— Да де. Само че това е половината от мненията, които имат значение в случая.
Надя запази мълчание.
— Виж — продължи Арт, — ние ще си поживеем доста годинки. По някое време числата престават да имат смисъл. Искам да кажа, че не съм бил с теб през първите години, само че двамата сме заедно от доста време и сме преживели много неща.
— Знам.
Надя сведе поглед към масата и се замисли за някои от въпросните неща. Очите й се спряха на чуканчето от отдавна загубения й пръст. Сега обаче онзи живот вече го нямаше. Сега тя бе президент на Марс.
— По дяволите!
Арт сръбна от кавата си и я погледна със симпатия. Той я харесваше, тя него — също. Вече бяха някакъв вид двойка.
— По-добре ми помогни с всичките тези лайна около съвета! — сопна му се Надя, сърдита, че технофантазиите й се стопиха.
— Можеш да бъдеш сигурна в това.
— А после ще видим.
— Ще видим — повтори той и се усмихна.
Така че тя отново се оказа вързана за Павонис Монс. Там се събираше новото правителство, премествайки се от складовете в Шефилд и заемайки сградите от полиран камък, изоставени от метанационалите. Естествено веднага възникна спор дали метанационалите ще бъдат овъзмездени за тях или всичко ще премине като някаква „национализация“ от страна на бунтовниците и новия ред.