Въпреки всичко обаче Надя така и не присъства на някое от заседанията на тази конференция. Вместо това бе въвлечена в решаване на проблемите в Шефилд, повечето от които касаеха установяването на новата икономическа система — достатъчно важна тема, за да присъства на обсъжданията. Двете камари на парламента в момента гласуваха законите на еко-икономиката, обличайки с плът голите скелети, описани от конституцията. Те изискваха от новосъздадените кооперации да помагат на придобилите наскоро независимост местни компании, субсидирани от метанационалите, да се преобразуват в подобни организации на кооперативна основа. Този процес, наречен „хоризонтиране“, се радваше на доста широка обществена подкрепа, особено от страна на младите марсианци, затова в общи линии протичаше сравнително гладко. Сега всеки марсиански бизнес трябваше да е собственост на занимаващите се с него хора. Никоя кооперация не можеше да надхвърля хиляда души; по-големите трябваше да бъдат изградени като асоциирани кооперации с обща дейност.
Икономическата комисия освен това имаше за цел да утвърди марсианската парична единица — както за вътрешна употреба, така и за търговия и размяна със земните валути. Комисията искаше валута, устойчива на земните спекулации, но при пълното отсъствие на марсиански борсов пазар цялата тежест на земните инвестиции (като единствените предлагани) щеше да се стовари върху марсианската парична единица. Това заплашваше да предизвика инфлация на марсианския секуин към земните валути, което в миналото можеше направо да доведе до пълен фалит, като се имаше предвид преимуществото на земните пазари спрямо марсианските. Но тъй като постоянно разцепващите се метанационали продължаваха да се борят против кооперативизацията на Земята, финансите бяха в пълен хаос и им липсваше старата интензивност „на пожар“. Така че секуинът се позадържа в едно стабилно, но не чак толкова солидно положение. На Марс това бе просто парична единица. „Праксис“ им оказа незаменима помощ в този процес, понеже се бяха превърнали в нещо като федерална банка за новата икономика, осигурявайки им безлихвени заеми и обменяйки тяхната валута за земни на доста разумен курс.
Поради тези причини изпълнителният съвет се събираше всеки ден на продължителни дискусии относно законодателството и другите програми на правителството. Това отнемаше толкова много време, че Надя забрави за конференцията в Сабиши, която самата тя бе организирала. Все пак прекарваше час-два от малкото си свободно време във видеовръзка с приятелите си в Сабиши. Както изглеждаше, нещата вървяха добре. На тяхно разположение бяха голяма част от марсианските еколози, всички от които бяха на мнение, че увеличеното производство на оранжерийни газове ще отслаби ефекта от отсъствието на орбиталните огледала. Естествено CO2, бе най-лесният за емитиране от всички газове, но дори и без да го използват (все още се опитваха да ограничат процента му в атмосферата, за да получат годен за дишане въздух), се стигна до извода, че е необходимо създаването й изпускането в атмосферата на по-сложни и мощни газови коктейли. Отначало не мислеха, че това ще причини някакви проблеми — в конституцията се споменаваше за ограничение от 350 милибара до шесткилометровата граница, но не се казваше нищо за състава на въздуха. Изчислиха, че ако халогеновъглеродите и останалите газове от „Коктейла Ръсел“ достигнат съотношение 1:100 вместо 0,0027:100, температурата на въздуха ще се повиши с няколко Келвина. Това щеше да е достатъчно, за да се предотврати ледниковия период или поне настъпването му щеше да се отложи. Така че според съставения от тях план трябваше да се започне усилено производство и освобождаване в атмосферата на тонове въглероден тетрафлуорид, хексафлиоретан, серен хексафлуорид, метан, водороден оксид и микроскопични части от някои минерали, които да намалят темпото, с което ултравиолетовата радиация унищожава халогеновъглеродите.
Друга често споменавана стратегия бе да се завърши разтапянето на Северно море. Докато цялата вода в него не станеше течна, албедото на леда щеше да изхвърля страшно много енергия в космоса, а и жизненият воден цикъл някак си бе ограничен. Ако можеха да разтопят всичката вода в океана (или поне да я накарат да се топи през лятото, като се имаше предвид колко далеч на север се намираше той), с перспективата за ледников период щеше да е свършено и тераформирането практически щеше да приключи — щяха да имат силни течения, вълни, изпарявяне, облаци, кондензация, топене, вълнения, реки, делти… пълният хидрологичен цикъл. Това бе основната им цел. Само че проблемите се оказваха доста заплетени…