Цялото участие на Надя в конференцията, свикана по нейна собствена инициатива се ограничаваше до кратките видеовръзки. И понеже всички технически проблеми бяха примесени с политически казуси, можеше да се каже, че тя въобще не съжаляваше за това. На тази конференция нито Надя, нито който и да е друг, свършиха някаква полезна работа. Междувременно в Шефилд, съветът се сблъскваше с хиляди собствени трудности: непредвидени проблеми с инициирането на еко-икономиката, оплаквания, че Върховният екологичен съд (ВЕС) надхвърля правомощията си, оплаквания от новата полиция, от системата за криминално правосъдие, от неправомерно или направо глупаво поведение от страна на двете камари на парламента, доклади за нови саботажи на червените или на други групировки и така нататък. Проблемите валяха един след друг, варирайки от страхотно важни до безкрайно дребни, докато най-накрая Надя не започна да губи реална представа къде сред целия този континуум е мястото на личните проблеми.
Например тя прекарваше голяма част от времето си във вътрешните противоречия на съвета, които според нея бяха тривиални, но нямаше как да бъдат избегнати. Тези вътрешни борби се свеждаха най-вече до това да попречи на Джаки да си отгледа мнозинство, което винаги послушно да гласува с нея, и по този начин да използва съвета като гумен печат за легализиране на официалната партийна линия на „Свободен Марс“ (с други думи, лично нейната…). А това изискваше по-добро познаване на останалите членове на съвета и създаване на стратегия за работа с тях. Зейк бе стар познат на Надя, тя го харесваше, а и той притежаваше доста власт сред арабите. Бе се превърнал в техен представител в общата култура, побеждавайки поне в това Антар. Беше грациозен, умен, любезен и по доста въпроси бе на едно мнение с Надя, включително и по основните въпроси. Това правеше връзката им приятелска. Ариадна бе една от богините на матриархата в Дорса Бревиа — властна и упорита в принципите си. Тя бе идеолог — вероятно единственото нещо, което й пречеше да бъде основният конкурент на Джаки сред местните. Марион бе червена, също идеолог, само че доста попроменена в сравнение с миналото. Рядко се срещаше човек, който да е в състояние да я обори по време на спор. Питър, синчето на Ан, бе израснал и се бе превърнал в сила едновременно в няколко течения на марсианското общество — „космическата команда“ от Да Винчи, зелената част на подземния свят, привържениците на кабела и като допълнение — заради Ан — сред по-умерените червени. Тази многостранчивост бе част от характера му. Надя срещна големи трудности, докато се опитваше да го привлече на своя страна. Той бе особняк и отшелник като родителите си, а и изпитваше, както изглежда, нещо като страх от Надя и от останалите от Първата стотица. Искаше постоянно да бъде на разстояние от тях. Беше нисей до мозъка на костите си. Михаил Янгел бе един от първите исеи, последвали Първата стотица на Марс, и бе работил още от началото с Аркадий. Той бе помогнал на бунта от 2061 година да започне и впечатлението на Надя бе, че по онова време е бил един от най-радикалните червени (което понякога я караше да се ядосва, понеже бе глупаво и ограничаваше възможностите й да намери общ език с него). Само че сега той бе един от богдановистите и бе готов на доста компромиси. Присъствието му в съвета бе голяма изненада за Надя — жест към паметта на Аркадий, вероятно. Надя намираше това за трогателно.
И най-накрая идваше ред на Джаки — най-популярната и най-могъщата сред всички марсиански политици. Поне докато Ниргал не се върнеше.
Така че Надя общуваше с тези шест души всеки ден и се стараеше да запомни начина им на работа и мислене, докато минаваха точка по точка през дневния ред за Деня. От важното към тривиалното, от абстрактното към конкретното — за Надя това бе част от някаква мрежа, където всичко бе прикачено към всичко. А работата й в съвета не само че не беше „на половин ден“, но и отнемаше почти цялото й свободно време. Тя поглъщаше живота й. А досега от тригодишния мандат бяха изминали само два месеца.
Арт усещаше какво става с нея и правеше всичко, което зависеше от него, за да й помогне. Всяка сутрин идваше в стаята й с готова закуска. Доста често я приготвяше собственоръчно и винаги всичко бе страшно вкусно. Още с влизането си намираше в паметта на компютъра джаз и го пускаше като музикално оформление по време на закуската: не само Луис Армстронг, любимецът на Надя (въпреки че бе успял да изрови някои доста редки и странни записи на Сачмо, които доста я развеселиха, като „Дайте шанс на мира“ или „Спомени от звезден прах“), но и някои от по-късните стилове в джаза, които никога не й бяха харесвали, понеже звучаха направо френетично. Само че това изглежда бе темпото на настоящето. Така или иначе понякога звучеше Чарли Паркър, след него — Чарлс Мингус, чиято банда приличаше на тази на Дюк Елингтън, надрусана до козирката… точно това, от което според нея винаги се бе нуждаела — от малко живец. В най-добрите случаи Арт пускаше Клифърд Браун — откритие, направил заради нея и с което много се гордееше. Според него това бе наследникът на Армстронг — вибриращ тромпет, който звучеше радостно, положително и мелодично като този на Сачмо, брилянтно бърз, интелигентен и труден — подобен на Паркър, само че по-щастлив. Това бе идеалното оформление за тези диви времена — увличащо и могъщо, само че изпълнено с положителна енергия.