— Върши ли работа? — попита го тя направо.
— Да. Всъщност това е нещо като да ти „присадим“ нов пръст на чуканчето на ръката. Комбинация от ембрионни клетки и клетки от другото ти кутре, която функционира също като твоите гени, когато си била зародиш. Получаваш една ултразвукова инжекция с фибробластен ускорител на растежа, плюс няколко клетки от кутрето и от нокътя… и работата е свършена.
Докато обясняваше, Надя почувства как вътре в нея се заражда интерес. Арт я наблюдаваше с характерното си приятелско любопитство.
— Ами… добре — каза тя накрая. — Защо не?
Така че следващите няколко седмици взеха биопсия от другото й кутре и й поставиха ултразвукови инжекции в чуканчето и в ръката, глътна някоя и друга таблетка и това бе всичко. После й слагаха само по една инжекция седмично… и чакаше.
След време обаче тя забрави напълно за това, понеже Шарлот й се обади. Имаха проблем. Кайро пренебрегваше решение на ВЕС относно изпомпването на вода.
— Според мен ще е по-добре да дойдеш и да провериш лично. Мисля, че хората от Кайро изпробват съда, защото някаква фракция на „Свободен Марс“ иска да хвърли ръкавицата на централното правителство.
— Джаки?
— Така си мисля.
Кайро се намираше на ръба на едно плато, откъдето се откриваше гледка към най-северозападната U-образна долина на Ноктис Лабиринтус. Арт и Надя слязоха на гарата и тръгнаха по някакъв площад, ограден с високи палмови дръвчета. Някои от най-лошите мигове в живота на Надя се бяха случили именно в този град по време на атаката през 2061 година. Саша, заедно с още много хора, бе убит тук, тя самата бе взривила Фобос и всичко това само няколко дена, след като бяха открили овъглените останки на Аркадий. Никога след това не бе стъпвала тук. Мразеше този град.
Сега видя, че по време на последните вълнения градът отново е понесъл щети. Части от купола бяха взривени, а животоподдържащата фабрика бе тежко повредена. В момента явно кипеше строителство — към стария град се прибавяха нови сегменти, които се разтягаха на запад и на изток по цялата дължина на ръба на платото. Сякаш процъфтяваше — нещо, което Надя намери за доста странно, като се имаше предвид надморската му височина (10 000 метра над нулевата точка). Никога нямаше да могат да премахнат купола или да излизат на повърхността без скафандри, затова тя предположи, че след време градът ще западне. Само че Кайро се намираше на пресечната точка на екваториалната линия и тази от Тарсис — единственото място, където човек можеше да прекоси екватора. Затова, докато не построяха някъде Трансмаринерис-мост, Кайро винаги щеше да бъде стратегически кръстопът.
Но кръстопът или не, на тях им трябваше повече вода. Акуиферът Комптън, който се намираше между Ноктис и горната част на Маринерис, бе пробит през 2061 година и водата му се бе разляла по цялата дължина на каньоните на Маринерис, причинявайки онова наводнение, което едва не бе убило Надя и приятелите й след завземането на Кайро. По-голямата част от водата или бе замръзвала сред каньоните, образувайки дълги глетчери с неправилна форма, или бе изтекла и бе замръзнала сред бъркотията на дъното на Маринерис. Е, известна част все още се намираше и в акуифера и в годините след 2061-а бе изпомпана за нуждите на всички градове в източен Тарсис. Ледникът Маринерис бавно се бе свлякъл по каньона, като оставяше зад себе си опустошена земя и няколко плитки ледени езерца. Следователно Кайро нямаше готов източник на вода. Хидроложкият офис бе отвърнал с изграждането на тръбопровод към дългото южно разклонение на северното море, разположено в депресията Крайси, който прекарваше вода към града. Дотук нищо обезпокояващо — в края на краищата всеки град се снабдяваше с вода отнякъде. Само че жителите на Кайро по-късно бяха започнали да изливат водата в един резервоар в каньона Ноктис под тях, от който пък тя после се изливаше надолу по Иус Касма, събираше се в горната част на Маринерис или преливаше през нея. Всъщност бяха създали нова река, течаща през огромната система от каньони, около която след това бяха започнали да изграждат селища и ферми. Една легална група червени бе уведомила ВЕС за това действие, твърдейки, че Валес Маринерис е природен феномен, явявайки се най-големия каньон в Слънчевата система. Оставен на самотек, глетчерът можеше да се плъзне надолу в бъркотията и да остави каньоните голи. Според тях именно това бе на път да се случи. ВЕС се бе съгласил и бе постановил жителите на Кайро да спрат изтичането на вода от резервоара. Кайро обаче бе отказал да се подчини и бе заявил, че централното правителство не може да се меси в онова, което те наричаха „въпроси, свързани с жизнеобезпечаването на града“. Междувременно с всички сили строяха нови селища по течението на изкуствената река.