— И тук стигаме до самата същност на съвета. Джаки вероятно си мисли, че може да намери още трима, които да я подкрепят, така че съветът да й стане бащиния. Кайро е такова място, където тя може би се надява, че Зейк ще гласува с нея заради арабската част на града. Остават още двама. А Михаил и Ариадна са непоклатими локалисти.
— Но съветът не може да отменя постановленията на съда — възрази Надя. — Само парламентът има такова право, нали? Като издава нови закони.
— Така е, само че ако Кайро продължи да не изпълнява нарежданията на ВЕС, съветът ще трябва да издаде заповед на полицията да дойде тук и да ги спре с използването на физическа сила. А това е привилегия на изпълнителната власт. Ако съветът не направи това, репутацията на съда ще бъде подронена и Джаки ще получи действителен контрол върху съвета. С един куршум два заека.
Надя захвърли филията си настрани.
— Проклета да съм, ако допусна това да се случи! — кресна тя.
Известно време седяха мълчаливо.
— Мразя всичко това — наруши най-сетне тишината Надя.
— След няколко години ще има — установен ред, институции, закони, поправки към конституцията… Неща, които изобщо не са залегнали в конституцията, които превръщат думите в дела. Като ролята на политическите партии например. Точно в момента всичко това се изгражда.
— Дори и да е така, това мразя всички тези глупости.
— Мисли за това като за мета-архитектура. Отсъждането е направено, трябва само да бъде спазено.
— Ами ако не се подчинят?
— Време за полиция.
— Тоест — гражданска война!
— Едва ли ще се стигне чак дотам. Те подписаха конституцията също като останалите. Ако не я спазват, както правят другите, ще означава, че вече са извън закона като червените еко-саботьори. Не мисля, че ще стигнат толкова далеч. Просто опипват почвата, за да разберат докъде са границите.
На събирането на следващия ден Надя се изправи и заяви:
— Вече е издадена заповед против изпомпването на вода в Маринерис. Ако продължавате да упорствате, централното правителство ще бъде принудено да упражни правата си и да повика полицейски сили. Не мисля, че някой иска това.
— Аз пък не мисля, че можеш да говориш от името на изпълнителния съвет — веднага подскочи Джаки.
— Напротив, мога — каза кратко Надя.
— Не, не можеш — възрази Джаки. — Ти си само една от седем члена. А и това не е въпрос от компетенцията на съвета.
— Ще видим — обеща Надя.
Събранието продължи с родилни мъки. Жителите на Кайро бяха непоклатими като скала. Колкото повече Надя проумяваше същността на онова, което вършеха, толкова по-малко й харесваше всичко. Техните лидери играеха важни роли в „Свободен Марс“. Дори и от предизвикателството да не излезеше нищо, можеше да се стигне до отстъпки в други области и така партията им щеше да придобие повече влияние. Шарлот бе съгласна, че по всяка вероятност това бе главният им мотив. Този откровен цинизъм направо отврати Надя. Тя откри, че й е много трудно да бъде хладнокръвна, когато говори с Джаки с нейната простовата очарователност — бременната кралица, кръжаща около креатурите си като боен кораб сред гребни лодки: „Лельо Надя, толкова съжалявам, че ти се наложи да отделиш време за подобно нещо…“
Вечерта Надя сподели с Шарлот:
— Искам такова решение, че „Свободен Марс“ да не извлече никаква изгода от всички тези лайна.
Шарлот се засмя кратко.
— Говорила си с Джаки, нали?
— Да. Защо е толкова популярна? Не мога да го проумея, но това е факт!
— Тя изглежда красива за повечето хора. Според нея всички я мислят за красива.
— Напомня ми за Филис. — Пак Първата стотица… — Може би греша. Така или иначе обаче няма ли някакво наказание, което да измислим за подобни искове и предизвикателства?
— Може би заплащането на съдебните разноски.
— Виж тогава можеш ли да ги накараш да платят.
— Нека първо да видим дали въобще ще спечелим.
Събиранията продължиха още една седмица. Надя предостави на Шарлот и Арт воденето на преговорите, а самата тя по време на дебатите гледаше през прозорците към каньона долу и почесваше чуканчето на липсващия си пръст, върху което се бе появила явна подутинка. Странно… въпреки че внимаваше доста, не можеше да си спомни кога за пръв път се е появила тя. Беше топла и розова, леко розова като бебешки устенца. В средата й по всяка вероятност имаше кост — не знаеше със сигурност, понеже избягваше да я стиска по-здраво. В края на краищата раците едва ли човъркаха отново израстващите си клещи. Всичкото това „пъпкуване“ на клетките изглеждаше смущаващо — подобно на рак, само че контролирано и дирижирано от човека. Поредната проява на чудесата, на които бяха способни веригите на ДНК. Самият живот, процъфтяващ в цялата си сложност. А и едно кутре не бе нищо в сравнение с окото или с ембриона. Странна работа…