Очите на Ариадна бяха като огледало на това, което ставаше вътре в нея — първо шокирани, после направо уплашени, най-накрая вбесени.
— Никога не съм казвала, че няма да гласувам в твоя полза! Какво намекваш?
Надя продължи по-меко и по-цивилизовано, въпреки че все още се чувстваше напрегната и безмилостна. Най-накрая Ариадна вдигна ръце:
— Така или иначе повечето от съвета на Дорса Бревиа искат да гласувам това, значи така и ще направя. Не беше необходимо да се пениш чак толкова.
Тя изхвърча от стаята. Първоначално Надя бе залята от вълна на триумф. Само че онзи проблясък на страх в очите на Ариадна… Тя си спомни какво й бе казал Койота в Павонис: „Властта развращава“. Почувства се зле. Това бе първата й проява на власт — използвана за добро или лошо.
Много по-късно същата нощ, все още разстроена от това чувство, почти разплакана, тя разказа на Арт за противопоставянето си.
— Звучи зле — отсъди той храбро. — Звучи като грешен ход. Тепърва ще ти се налага да работиш с нея. Когато е необходимо, трябва само леко да пощипваш хората.
— Знам, знам… Господи, колко ненавиждам това! Искам да се махна. Искам да върша истинска работа.
Той кимна мрачно и я прегърна през раменете.
Преди следващото събиране Надя се срещна с Джаки и вежливо й съобщи, че разполага с достатъчно гласове на членове на съвета, за да наложи полицейска намеса, която да предотврати по-нататъшно изпомпване на вода. След това на самото събиране намери начин уж мимоходом да подметне, че Ниргал се връща заедно с Мишел, Сакс и Мая. Неколцина от групата на „Свободен Марс“ се позамислиха, независимо от това, че самата Джаки остана с каменна физиономия. Докато продължаваха с препирните, Надя почесваше растящия си пръст и все още се укоряваше за разговора с Ариадна.
На следващия ден жителите на Кайро се съгласиха да се подчинят на решението на ВЕС. Щяха да прекратят изпускането на вода от резервоара си и селищата по каньона трябваше да разчитат само на вода по тръбопровода, което без съмнение щеше да поограничи малко разрастването им.
— Чудесно — горчиво каза Надя. — Всичкият този шум, само за да спази едно решение на закона.
— Те ще обжалват — отбеляза Арт.
— Хич не ме е грижа. Вече са бита карта. Дори и да не са, поне са ограничени. По дяволите, ако ще и да спечелят цялата планета! Брои се само този процес, така че сме спечелили. Майната му на другото.
Арт се засмя при тези думи. Крачка напред в политическото й образование — крачка, която несъмнено Арт и Шарлот бяха направили отдавна. Това, което наистина имаше значение, бе не резултатът от което и да е неразбирателство, а изходът на процеса. Ако „Свободен Марс“ сега олицетворяваше мнозинството (по всяка вероятност така си и беше, понеже имаше подкрепата на всички млади марсианци, глупавите му младоци!), то тогава подчиняването на конституцията означаваше, че отсега нататък те няма да могат просто да правят каквото си искат поради численото си превъзходство. Когато „Свободен Марс“ отсега нататък спечелеше нещо, това щеше да става след преценката на съответните съдии, които бяха събрани от всички фракции и партии. Доста добре, всъщност — сякаш виждаше пред себе си някаква крехка стена, която постепенно става все по-яка заради майсторски построеното си скеле.
Само че за да постигне целта си, бе използвала заплахи. Ето защо цялата история остави лош привкус в устата й.
— Искам да върша някаква полезна работа.
— Като например да станеш водопроводчик?
Тя кимна, без всякакъв намек за усмивка.
— Да. Хидролог.
— Може ли и аз да дойда?
— Като помощник на водопроводчика?
Той се разсмя.
— Защо не? Правил съм го и преди.
Надя впи очи в него. Караше я да се чувства по-добре. Беше доста любопитна и старомодна ситуация — да отидеш някъде само и само за да бъдеш с някого. Това не се случваше често напоследък. Хората отиваха там, където трябваше, и навсякъде си намираха нови приятели. Това бе марсианският начин. Или начинът на Първата стотица. Или нейният собствен начин.
Така или иначе обаче ставаше ясно, че пътуването навсякъде заедно означаваше нещо повече от приятелство, дори може би повече и от любовна връзка. Тя прецени, че това не е чак толкова зле. Всъщност въобще не беше зле. Може би нещо, с което вече бе свикнала. Винаги имаше нещо, с което да се налага да свикваш.
Като новото й кутре например. Арт бе уловил ръката й и нежно масажираше новия израстък.
— Боли ли те? Можеш ли да го свиваш?