Болеше малко. Можеше да го свива — също малко. Бяха й инжектирали клетки от ставата, така че сега израстъкът стигаше малко над първата става на другото й кутре. Кожата му все още бе бебешко-розова, без всякакви мазоли или белези. С всеки изминал ден ставаше все по-голямо.
Арт стисна невероятно внимателно крайчеца му и опипа малката костица вътре в него.
— Усещаш ли нещо?
— Да, разбира се. Също като другите ми пръсти е, само че по-чувствително.
— Понеже е по-ново.
— Предполагам.
— Всичко ще бъде наред — увери я той.
Арт бе очарован от новия й пръст (и не само от него). Той се зае да масажира ръката й, която бе леко изтръпнала, след това се прехвърли нагоре към рамото и врата. Би масажирал цялото й тяло, ако му позволеше. А съдейки по това как се чувстваха новото й кутре, ръката и раменете й, определено трябваше да го остави. Беше толкова успокояващ. Животът за него бе просто ежедневно приключение, изпълнено с чудеса и смешки. Всеки ден намираше за какво да се разсмее — това направо си бе дар от Бога. Голям, с кръгло лице и тяло, подобен на Надя в някои отношения — смел, непретенциозен, грациозен. Приятелят й.
Е, тя обичаше Арт, най-малкото от времето на Дорса Бревиа. Нещо подобно на чувството й към Ниргал, който несъмнено бе най-обичаният сред всички племенници, студенти, кръщелници, деца и внуци. Арт пък следователно бе един от приятелите на детето й. В действителност той бе малко по-възрастен от Ниргал, но независимо от това двамата бяха като братя. Ето там бе проблемът. Само че всички подобни изчисления се обезсмисляха от прогресивно удължаващият се техен живот. Когато някой е пет процента по-млад от теб, има ли някакво значение? Когато двама души преминеха през трийсетгодишен непрекъснат съвместен опит като тях двамата — равни помежду си, сътрудници, архитекти на декларации, конституции и правителства, близки приятели, довереници, които си помагаха един на друг и взаимно се масажираха… имаше ли значение различният брой на годините? Разбира се, че нямаше. Беше очевидно, стига човек само да обмислеше всичко. И след това да се опиташе да го почувства.
— Добре де, ела да ми помогнеш в работата на водопроводчик — каза тя на Арт и го прегърна здраво, сякаш можеше да улови щастието, ако го стиснеше достатъчно силно. После се отдръпна назад. Той все още бе широко опулен и стискаше кутрето й.
Само че тя все още беше президент на изпълнителния съвет и независимо от нейното решение, всеки пореден ден работа я привързваше все по-здраво към поста й с всевъзможни „събития“. Екопоетите в Амазония искаха да предизвикат всеобщи горски пожари. Други екопоети пък, тези на Касей, искаха да премахнат гората, засята от Сакс на извивката на долината (това беше първият проект, който получи единодушното одобрение от страна на ВЕС). Червените, които живееха около Уайт Рок — едно осемнайсеткилометрово чисто бяло плато — искаха тяхната област да бъде обявена за забранена за човешки действия. Екипът дизайнери от Сабиши препоръчваха новата столица да бъде построена на брега на Северно море на 0 градуса дължина, където в момента имаше дълбоко вдаден навътре залив. Ню Кларк постепенно се препълваше с нещо, което подозрително много приличаше на метанационални шпиони и сили за сигурност. Техниците от Да Винчи искаха да предадат контрола върху марсианското космическо пространство на някаква агенция от централното управление, която още не съществуваше. Сензени На искаше да запълни мохола си. Китайците молеха за разрешение да построят нов космически елеватор в близост до кратера Скиапарели, за да бъде удобно на техните емигранти, а и на останалите, които пожелаеха да сключат договор с тях. Имиграцията нарастваше не с дни, а с часове.
Надя разглеждаше всички тези проблеми на половинчасови интервали по график, съставен от Арт. Дните преминаваха един след друг, забулени в мъгла. Да продължиш да усещаш кога един въпрос е доста по-важен от останалите бе цяло изкуство. Китайците, например: те щяха да наводнят Марс с емигранти, ако имаха и най-малката възможност. А червените еко-саботьори ставаха все по-опасни. Имаше случаи на убийство, отправени дори и към Надя. Апартаментът й вече се охраняваше дискретно, а тя се движеше навсякъде с охрана. Надя обаче не обръщаше внимание на всичко това и продължаваше да работи по проблемите, както и да обработва членовете на съвета, за да продължи да разполага с мнозинство на гласовете при важните за нея вотове. Установи добри отношения със Зейк, с Михаил, дори и с Марион. Въпреки това обаче нещата с Ариадна изобщо не се оправиха, което й остана като обица на ухото.
Тя работеше и работеше. През цялото време обаче искаше да се махне от Павонис. Арт виждаше как търпението й се изчерпва с всеки изминал ден. По погледа му се разбираше, че става все по-изгърбена, по-раздразнителна, с диктаторски манталитет. Надя го знаеше, но не можеше да направи нищо със себе си. След срещите с поредните фриволни или пречещи марсианци тя често изпитваше див и неутихващ гняв, който очевидно доста изнервяше Арт. При нея пристигаха делегации, с желания да бъде вдигнат мораториумът върху смъртното наказание, да им бъде дадено право да строят върху калдера на Олимпус Монс, да получат място за осми член в изпълнителния съвет и още милиони други неща. Веднага след като вратата се затвореше след поредния посетител, Надя избухваше: