След което си заминаха. Ниргал остана сам в басейна.
Той започна да обикаля наоколо, без да прави нищо друго, освен да разглежда местността. Фермата му заемаше най-миниатюрната част от басейна — няколко малки ниви между ниските каменни стени и оранжерия за зеленчуци. И някаква мини-фабрика — не бе сигурен за какво. Нямаше да бъде достатъчно, за да се изхранва, но щеше да се оправи. Това бе експеримент.
А и самият басейн… през пролуката на запад вече преминаваше един малък канал — бъдещо речно корито. Вдлъбнатата чаша на скалите имаше свой микроклимат — наклонена към слънцето и леко защитена от ветровете. Ниргал щеше да стане екопоет.
Първо трябваше да изучи терена. С тази задача дните му се изпълниха с удивително много работа. Само че без план, без структура, без бързане. Не беше длъжен да се съветва с никого. Всеки ден, под последните лъчи на угасващото слънце, той се разхождаше наоколо и изследваше басейна в намаляващата постепенно светлина. Земята около него вече бе колонизирана от лишеите и останалите първи заселници. Кухините бяха изпълнени с фелфиелд, а пространствата, изложени на слънце, бяха покрити с мозайки арктическа растителност. Червената пръст бе покрита с по-малко от сантиметър дебел килим от зелени мъхове. По многочислените канали се стичаше вода, образувана от топенето на леда, изливайки се по десетките тераси, които един ден щяха да се покрият с ливади, малки оазиси, обрасли с диатомеи, спускащи се към дъното на басейна, за да се слеят с чакъленото подножие на портата под снижаващия се ръб. Ребрата, които се намираха по-нависоко в басейна, в същността си бяха природни бентове. След известен размисъл Ниргал инсталира до тях няколко вентифакта, така че фасетите им да се допират една до друга. Разтопената вода щеше да се събира в езерцата сред ливадите, оградени от мъховете. Блатата на изток от Сабиши му напомняха за това, което искаше да постигне тук, и той се обади на един-двама екопоети, които живееха сред тях, и им зададе множество въпроси — за съвместимостта на различните растителни видове, за скоростта на растеж, за подобряването на качествата на почвата и така нататък. В съзнанието му бавно започваше да се оформя представата за бъдещия вид на басейна. След това на 2 март дойде есента. До афелия оставаше още цяла година, затова Ниргал започна да наблюдава каква част от пейзажа щеше да бъде променена от ветровете и от зимата като цяло. Щеше да чака и да гледа.
Той разпръсна множество семена и спори на ръка, гребейки от една чантичка, прикрепена на кръста му. Чувстваше са като персонаж от картина на Ван Гог или от Стария завет. Усещането едновременно на могъщество и безпомощност бе доста любопитно. Действие и съдба. Успя да уреди да му докарат голямо количество от новата свръхпочва, която разпръсна пак на ръка по нивите си. От университетската ферма в Сабиши донесе червеи. „Червеи в бутилка“ — така наричаше Койота хората, живеещи в градовете. Ниргал потръпна, докато наблюдаваше гърчещата се влажна маса от голи пъплещи създания. Пусна червеите в почвата. Върви, малко червейче, изживей си живота. Той самият, както се разхождаше наоколо сутрин веднага след къпане, не бе нищо повече от червей. Мислещи червеи, ето какво бяха, в бутилка или на свобода…
След червеите щяха да дойдат къртици и полевки. След това мишки. После — зайци, мармоти и хермелини. Може би щяха да пристигнат и няколко барса. Лисици. Басейнът бе доста нависоко, но атмосферното налягане, на което се надяваха на тази надморска височина, бе 400 милибара, 40% от които кислород. Условия, подобни на тези в Хималаите. По всяка вероятност цялата земна флора и фауна щеше да е способна да живее тук, както и всички нови инженерно подобрени видове. Тъй като мнозина екопоети поддържаха по някое късче от високите земи, всичко щеше да е въпрос на подготвяне на терена, въвеждане на желаната основна екосистема, грижите за нея и изчакване, за да се види какво ще дойде по вятъра, по земя или по вода. Естествено, щяха да възникнат и проблеми. Много разговори по компютърните гривни касаеха „биологията на намесата“ и интегрирания мениджмънт на микроклимата. Една от главните задачи на екопоезията бе очертаването на връзките между местното и глобалното в природен аспект.
Следващата пролет, на първи ноември, когато снеговете се разтопиха, от размекнатата киша, която покриваше равните тераси в северната част на басейна, се показаха млади фиданки. Не ги бе засявал, дори не бе чувал за тях. Не бе сигурен какви са, докато съседът му Иоши не му дойде на гости следващата седмица и не му каза. Хеучера Нивалис. Според Иоши семената им бяха довяти от вятъра. Имало много подобни по кратера Ескаланте на север.