Скоково разпръскване, разпръсване по вятъра, разпръсване на ръка… И трите начина бяха широко разпространени на Марс. Мъховете и бактериите — на ръка, влаголюбивите растения — по вятъра, върху страните на глетчерите и новите брегови линии, лишеите и останалите нови растения — скоково. Докато се скитаха из басейна и обсъждаха най-различни неща, Иоши отбеляза, че хората на Земята са се разпрострели по същите начини — „на ръка“ из Европа, Азия и Африка, по вятъра из двете Америки и по бреговете на Австралия, скоково — към Тихоокеанските острови (или към Марс). И трите начина се използваха от адаптиращите се създания почти навсякъде.
След като отминеше поредната буря, Ниргал излизаше на разходка из басейна, за да види какво са донесли ветровете. С всяка година те ставаха все по-мощни и рискът някоя част от пустинята да бъде разкъсана се увеличаваше. Въпреки това обаче прахът служеше като свое го рода минерален тор, тъй като често се състоеше предимно от нитрати.
Ниргал се включи и в една строителна кооперация в Сабиши. Често ходеше в града и работеше там, а в басейна ходеше само за да поддържа вече съществуващото и да изпробва нови делтапланери. Изградил си бе малка масивна и ниска сграда с каменни стени, чийто покрив беше покрит с плочи от пясъчник. Работата му в строителството, в оранжерията, в картофената му нива и над екопоезията в басейна запълваха дните му до краен предел.
Той откарваше завършените делтапланери в Сабиши, където отсядаше в едно малко студио над реставрираната къща на своя учител Тарики в старата част на града, живеейки сред древни исеи, които изглеждаха и звучаха досущ като Хироко. Арт и Надя също живееха там и отглеждаха дъщеря си Ники. Освен тях в града бяха Вики, Реул, Анет и всички негови приятели от студентските му години. Университетът, естествено, също бе там, въпреки че вече не се наричаше Марсиански университет, а просто колеж „Сабиши“: малко училище, все още поддържано в стария аморфен стил, познат от годините на полусвета.
Всички тези хора и дейности караха Ниргал да се чувства странно, дори притеснително, вкъщи. Той прекарваше дълги дни в работа по най-различни строителни проекти на неговата кооперация, ядеше в китайски ресторантчета и кръчмички, спеше на дюшек в студиото на Тарики и с нетърпение очакваше дните, когато щеше да се върне в басейна.
Една нощ, докато се прибираше от някаква кръчма, полузаспал, мина покрай мъж, легнал на пейка в парка. Койота.
Ниргал рязко спря. Гледаше, гледаше, гледаше… Често през нощите чуваше как горе в басейна вият койоти. Ето това бе баща му. Спомни си всичките дни, прекарани в търсене на Хироко, без една-единствена нишка, за която да се залови. И ето го баща му, заспал на пейка в парка. От очите му рукнаха сълзи. Той разтърси глава и се поуспокои. Старец, спящ на пейка. Човек ставаше свидетел на подобни гледки доста често. Много от исеите бяха дошли тук, бягайки от нещо, затова след идването си в града спяха по пейките.
Ниргал седна точно до главата на баща си. Сиви сплъстени кичури. Като на пияница. Седеше и гледаше липите около себе си. Нощта бе тиха. През листата се процеждаше светлината на звездите.
Койота се раздвижи, размърда глава и отвори сънено очи.
— Кой там?
— Аз.
— Хей! — Койота се изправи и разтърка очи. — Ниргал, човече! Направо ме шашна.
— Извинявай. Просто минавах и те видях. Какво правиш?
— Спя.
— Ха-ха.
— Е, добре де, спях. Откакто се помня, все това правя.
— Койоте, нямаш ли си дом?
— Ами… не.
— И това не те ли притеснява?
— Не. — Той му се ухили. — Аз съм нещо като онази ужасна видеопрограма. Целият свят е мой дом.
Ниргал само поклати глава. Койота трепна, когато видя, че не е развеселен. Той се взря в него през полузатворените си клепачи, дишайки тежко.
— Момчето ми — каза му сънено. Целият град бе притихнал. Койота мърмореше така, сякаш вече бе заспал. — Какво прави героят, когато приказката свърши? Спуска се по водопада. Отплава с прилива.
— Какво?
Койота отвори широко очи и се наведе към Ниргал.
— Спомняш ли си, когато доведохме Сакс в Тарсис Толус, как ти седна до него и след това всички казаха, че ти си бил този, който го е върнал към живота? Ей това нещо — помисли за него. — Той поклати глава и се облегна на пейката. — То не е правилно. То е само история. Защо да се притесняваш за някаква история, когато така или иначе не е твоя? Това, което правиш сега, е доста по-добро. Поне можеш да избягаш от подобни приказки. Да седнеш в парка през нощта като най-обикновен човек. Да отидеш там, където искаш.
Ниргал кимна несигурно.