„Тоест, трябва да изчакам само още няколко години“, помисли си той и се загледа в нея. Да, беше красива. Само че красотата бе въпрос на дух, на интелект, на жизненост, на съпричастност. Получаваше се така, че Джаки хем ставаше все по-красива, хем погрозняваше с всеки изминал ден. Поредната мистерия. Ниргал съвсем не бе въодушевен от тази вътрешна загуба у Джаки. Това бе поредната нота в акорда на болката му по нея. Не му се искаше да е истина.
— Не можем да им помогнем, като поемаме повече емигранти — продължи тя. — Това, което си казал на Земята, не е истина. Те също го знаят. Несъмнено могат да го разберат много по-ясно от нас. Но въпреки всичко продължават да ни изпращат още и още хора. Знаеш ли защо? Кажи, знаеш ли? Защото просто искат да развалят всичко, което сме постигнали до този момент тук. Просто за да се уверят, че няма такова място, където хората да правят онова, което наистина е необходимо. Ето какъв е единственият им мотив.
Ниргал сви рамене. Не знаеше какво да каже. Вероятно във всичките й думи имаше частица истина, само че това, което тя изтъкна, бе само една от милионите причини, привличащи хората тук. Нямаше конкретен повод да подчертават само нея.
— С други думи, няма да се върнеш — проумя Джаки накрая. — Изобщо не ти пука.
Ниргал поклати глава. Как да й каже, че в действителност тя не се тревожи за Марс, а за собствената си власт? Не беше той този, който щеше да й го заяви. Нямаше да му повярва. А пък и може би това бе истина само за него.
Джаки внезапно спря рязко и протегна ръка към него. Царствен поглед към Антар, който се зае да въдворява свитата й в ровърите. Последен поглед, изпълнен с питане, целувка по устата, несъмнено целяща да подразни Антар, него или и двамата. Електрически шок в душата му. И си тръгна.
Една сутрин Ниргал излезе на обичайната си разходка преди зазоряване и наоколо бе различно. Небето бе прозрачно, с обичайния си чист сутрешен пурпурен цвят, само че игличките на хвойната проблясваха някак си жълтеникаво. Както и мъхът, и листата на картофите…
Той взе образци от всичко и ги занесе на работната маса в оранжерията си. Два часа работа с микроскоп. Изкуственият интелект не откри никакви аномалии. Ниргал се върна навън, взе още образци — корени, иглички, листа, стръкове, цветя… Голяма част от тревата изглеждаше някак си повяхнала, въпреки че не беше горещо.
Прекара в работа целия ден и част от нощта. Сърцето му туптеше стреснато, а стомахът му сякаш се бе свил на възел. Не успя да открие нищо. Никакви насекоми, никакви патогени. Само че листата на картофите изглеждаха жълтеникави. Същата нощ се обади на Сакс и с няколко думи му обясни ситуацията. По някакво съвпадение Сакс бе на посещение в института в Сабиши и на следващата сутрин пристигна в един малък ровър — последният модел, производство на Спенсъровата кооперация.
— Прекрасно — бяха първите му думи, когато излезе от колата и се огледа наоколо. След това влезе в оранжерията и се взря в образците на Ниргал. — Хммм… — промърмори той. — Чудя се.
В ровъра си бе донесъл някакви инструменти. Двамата ги пренесоха в къщата на Ниргал. Старецът се залови за работа. В края на дългия ден той заяви:
— Не мога да открия нищо. Трябва да занесем някой-друг образец в Сабиши.
— Не можеш да откриеш нищо?
— Няма никакви патогени, никакви бактерии, никакви вируси. — Той сви рамене. — Дай да извадим няколко картофа.
Излязоха навън и изкопаха няколко картофа от полето. Някои от тях бяха сбръчкани, напукани и изтънели.
— Какво, дяволите да го вземат, е това? — възкликна Ниргал.
Сакс леко се намръщи.
— Прилича ми на болест по грудките.
— Каква е причината?
— Вирусоид.
— Това пък какво е?
— Фрагмент от РНК-верига. Най-миниатюрният известен инфекциозен агент. Странно.
Ниргал почувства как стомахът му се присвива.
— И как е попаднал тук?
— С някакъв паразит, по всяка вероятност. Това може би заразява тревата. Трябва да разберем.
Те събраха образци и тръгнаха към Сабиши.
Ниргал седна на пода в стаята на Тарики. Гадеше му се. Тарики и Сакс дълго обсъждаха положението след вечеря. От Тарсис явно бяха тръгнали да се разпространяват и други вирусоиди. По всяка вероятност бяха пробили санитарния кордон — космоса, и бяха пристигнали на преди лишен от тяхното присъствие свят. Бяха доста по-малки от вирусите и доста по-елементарни — нищо друго, освен вериги РНК, както им обясни Тарики. Вирусоиди от този род причиняваха различни зарази по растенията, някои мозъчни заболявания у животните, както и болестта на Кройцфелд-Джейкъб при хората. Те използваха ензимите на приемника, за да се размножават и след това се настаняваха в ядрата на инфектираните клетки, като в частност нарушаваха образуването на хормона на растежа.