Пашка направи вече няколко кръга, огледа десетки големи и малки дупки, но не забеляза нито една лежанка. На леда нямаше тюлени. Тогава той се покатери на голям леден блок и почти веднага видя встрани кучешката глава на голяма нерпа, излизаща от водата на леда. Пашка остави нерпата да изпълзи по-далеч от края на дупката, вдигна до рамото си берданката и натисна спусъка. Сухият трясък на изстрела разцепи студения въздух. Прикладът леко тласна Пашка в рамото. Ледът под краката на животното трепна и то, без да обърне на това никакво внимание, бързо се търкулна от ледения блок и клатушкайки се тежко на плавниците си, тромаво запълзя към водата. Пашка още веднъж гръмна в животното. Нерпата зарови нос в снега и замря. Пашка почувства как в гърдите му всичко затрептя от радост. Той вдигна високо над главата си бащиния подарък и го обзе огромно съжаление, че редом с него не стои Ермечин. Той би могъл истински да оцени такъв успех.
Пашка неволно погледна след баща си и изведнъж забеляза, че леденият блок, на който ловуваше, бавно плува към океана. Тясната пукнатина, преградила пътя на впряга, се беше превърнала в широк пролив. Разстоянието между ледения блок и брега се увеличаваше с всяка минута. Пашка объркано замига и изпусна в снега берданката.
— Татко! — с всички сили извика той, като се опомни, но чу в отговор само жалните гласове на кучетата. Вдигнали нагоре муцуни, те лаеха към Пашка, като че ли се прощаваха с него. Забравяйки за нерпата, за берданката и изобщо за всичко на света, Пашка се хвърли към края на ледения блок. Зловещ студ го лъхна от черните глъбини.
— Мамо! — извика Пашка още веднъж и се ослуша. Ледената пустиня остана безмълвна. На Пашка му стана много горещо, после много студено, след това той престана да усеща каквото и да било.
— Ма! — отново извика той и вече, сам не вярвайки, че могат да го чуят, се запъна на половината дума.
Той плаваше самичък в огромния, пуст океан. И макар до брега да беше съвсем близо, само някакви си петдесет метра, той вече нямаше от кого да чака помощ.
Пашка затича по края на ледения блок, като викаше кучетата, тези единствени живи същества, които го следяха от брега, и не знаейки какво да прави по-нататък, падна на леда. Водата и пукнатината се скриха от погледа му, но брегът веднага се отмести някъде далеч встрани. Тогава скочи на крака и започна бързо да се съблича. За миг ръкавиците, кожухът, кожените обувки полетяха на леда. Последваха ги ризата и панталоните. Студът близна Пашка по шията, обгори гърба и гърдите. Но всичко това беше нищо в сравнение с чувството, което изпита, когато стъпи на леда. Като че ли десетки малки иглички се впиха под кожата му, щом направи първата крачка. Пашка се сви на топка и скочи във водата. Сега той вече не изпитваше страх. Той не мислеше за опасността и страхът премина от само себе си. Цялата му воля, всичките му сили бяха подчинени на един стремеж: да преплува пукнатината и да излезе на брега. Неговият собствен живот беше в ръцете му и той се бореше за него, малкият човек с мъжествено сърце на истински ловец.
Водата се оказа не толкова пронизваща, както вятърът, но много по-гъста и тежка. Пашка едва се движеше. Трудно му се подчиняваха ръцете и краката, а скоро, когато престана да ги чувства, започна да му се струва, че заедно с леда вятърът го отнася в океана и той плува не напред, а назад. Поиска му се да се обърне и да погледне къде е леденият блок. Той успя за миг да зърне този откъснал се от брега леден блок, който едва не му стана гроб. Ледът беше вече далеч, но Пашка все пак успя да види на него своите дрехи. Тогава той заплува по-бързо.