— Сега да изчезваме, бързо да се махаме, защото те ще влязат сега и тук!
Измъкнаха се бързешком навън, последвани от Готфрид и Рихард. В двора не се виждаше никой, дори и бонзът, който преди малко ги бе придружавал. Един ходник водеше между килиите, които им бяха показани, към малка зеленчукова градина, граничеща с тази на едно павилионче, в което представител на храма продаваше пръчици за кадене. Двете малки градини бяха свързани с порта, а павилиончето се издигаше на тясна задна улица, успоредна на тази пред храма.
Четиримата стигнаха на тази улица, минавайки през портата и дюкяна.
В момента вече не ги застрашаваше някаква непосредствена опасност, но въпросът сега бе да отидат до носилките, без да направят някому впечатление. Тонг-чи поведе спътниците си по една пресечка, която ги изведе на улицата на храма. От ъгъла видяха стоящите пред входа на Пек-тиан-чу-фан музиканти. Носачите на паланкините бяха направили място на шествието и стърчаха от другата страна на улицата. Единият от тях случайно погледна насам и водя мандарина, който незабавно му даде знак. Онзи го съобщи на другарите си и те дотичаха с носилките.
— Вкъщи ли отиваме? — попита Метусалем.
— Вие да, но аз — не — отвърна мандаринът. — Ще се кача, но ще наредя да ме носят само на късо разстояние и да спрат, за да последвам после полицаите, които ще водят спътниците ви в затвора. Искам да знам какво ще правят с тях, след което ще ви донеса новини. Още веднъж ви моля да не предприемате нищо, което би могло да вкара вас, а следователно и мен, в беда. Сегашният инцидент е много по-неприятен и опасен от вчерашния. Вашите другари пристъпиха не само мирските, но и църковните канони, и предпазливостта ми повелява да затворя отсега за всички ви къщата си. Но аз зачитам гостоприемството и ви дължа благодарност за спасяването на живота ми, така че не бих желал да ви изоставя сега в опасността.
— Наистина ли е толкова голяма?
— Много голяма, тъй като вашите спътници имат срещу себе си не само закона, но и гнева на жреците и народа. Щастие ще бъде, ако ги вкарат в затвора, без да им посегне тълпата.
— В такъв случай ми се струва малодушно да ги изоставя сега. Длъжен съм да отида при тях и да споделя съдбата им.
— Не, защото по тоя начин бихте погубил и себе си, и мене. Можем да ги спасим единствено ако не дадем да се разбере, че са от нашата компания. За ваша угода ще рискувам да се върна в храма. Това няма да направи впечатление, тъй като аз имам правото да присъствам на завръщането на боговете, понеже съм заловил крадците. Но се надявам спътниците ви да са достатъчно умни да не издадат, че ме познават.
— Мисля, че ще бъдат предпазливи. Лианг-се нали каза на двамата, че това трябва да остане неизвестно.
— И тъй, наредете спокойно да ви отнесат вкъщи! Аз ще опитам преди всичко да ги предпазя от саморазправа. Спечелим ли време, вероятно ще съумеем да ги освободим.
Студентът осъзна, че трябва да се помири. Качи се с Готфрид и Рихард в носилките и носачите затичаха с тях към дома. А Тонг-чи нареди да го отнесат до храма. Музикантите и насъбралата се пред храма публика се разстъпиха благоговейно пред неговия ранг и му освободиха пътя.
За свое успокоение той забеляза, че вратата на храма е все още затворена за тях. Това бе добър знак, понеже даваше да се предполага, че тълпата още не знае какво се е случило в светилището. За да отиде на съвсем сигурно, той запита предностоящите:
— Защо входът не е отворен? Защо не ви пускат?
Те се поклониха дълбоко и един отвърна:
— Ваше великодушие трябва да знае, че са пристигнали велики непознати богове.
— Откъде?
— Не знаем. Вероятно не искат да пуснат досегашните богове на седалищата им, тъй като чухме голям шум и високи гласове, които не звучаха приятелски.
Мандаринът се заслуша и долови звучния глас на младия служител. Похлопа силно и трябваше да повтори, преди някой отвътре да попита:
— Шуи-кин? (Кой е там?)
— Куан-фу Тонг-чи (мандаринът Тонг-чи) — отвърна той.
Вратата се отвори незабавно, но бе веднага заключена отново зад него, за да не влезе и някой друг. С един бърз поглед той огледа положението. Арестантите стояха един до друг, здраво държани от полицаите, а пред тях комендантът на затвора, който, както можеше да се очаква, току-що ги бе подложил на безпощаден разпит. Бяха им върнали изгубените в битката вещи.
Тъй като Тонг-чи заемаше по-висок пост от присъстващите мандарини, всички му се поклониха, а младият служител скромно му отстъпи мястото си.
Забелязвайки техния домакин, Търнърстик прошепна на спътника си: