— Слава Богу, тук е Тонг-чи! Но нека бъдем благоразумни и не се издадем, че го познаваме!
Тонг-чи проучи удивено групата, като човек, който и понятие си няма какво се е случило тук. После запита:
— Защо е заключен храмът? Какво се е случило? Навън чух, че са пристигнали непознати богове.
— Те се представиха за такива — отговори младият мандарин, — а и ние ги сметнахме първоначално за такива. Но Ваше Високоблагородие веднага ще разпознае в тях измамниците.
Той му направи обстоен рапорт. Тонг-чи го изслуша внимателно, огледа строго арестантите и каза:
— Значи тези мъже се представиха за свети лами и въпреки това говореха езика на фу-лен? Да не би моят колега нещо да се заблуждава?
— Не. Аз твърде често съм имал служебна работа с такива фу-лен и съм запаметил много от техните варварски изрази. Този чужденец заслужава двойно наказание, понеже без всякакво право си е присвоил облеклото на мандарин.
— Не е ли такъв?
— He. — Комендантът на затвора смъкна шапчицата на капитана заедно с плитката, размаха насам-натам дегизировката и каза: — Тази коса негово притежание ли е? Остригана ли е главата му както подобава на китаец и особено на мандарин? Не, той позорно носи цялата си коса като варварин и не е оставил да му израсте плитка на главата. Следователно той не е китаец и още по-малко бог, който има правото да се установи между достойните за преклонение!
— Но — подметна дипломатично Тонг-чи, — аз често съм чувал, че ламите носят фалшиви плитки. Може би все пак е такъв!
Търнърстик се ядоса, дето младият мандарин се отнася така непочтително с плитката му. Той попита тихо Лианг-си:
— Какво иска тоя? Каква работа има с перуката ми? Какво казва?
Лианг-си също така тихо и бързо му обясни.
— По дяволите! Ще му кажа, че главата си е моя и мога да правя с нея каквото си поискам. Тая плитка ми костваше два долара. Платил съм я и няма да го оставя да се отнася с нея като с магарешка опашка!
Той пристъпи две крачки напред и се сопна ядовито на младия мандарин:
— Давай перукатанг! Давай! — и я изтръгна от ръката му. — Тя е моя собственост и ти не можеш да й сложишенг ръка! Аз моганг да нося каквото искам — фалшива перуканг или даже фалшиво оконг, точно както ми отърванг. На, гледай тук млада жабо! И това ли ще ми забранишенг?
Той имаше, както е известно, изкуствено око. Като постави палец в крайчеца на окото, той го избута от кухината, взе го с два пръста и то показа с подигравателно-ухилена физиономия.
Хората отскочиха назад. Двамата полицаи, които го държаха, го пуснаха и се дръпнаха стъписано.
— Е? — запита ухилен. — Кой може като мен да го направинг? Кой от вас моженг да си изкаранг окотонг?
Никой от тях не бе виждал някога нещо подобно. Всички стояха вкаменени и безмълвни. Върховният жрец пръв възвърна речта си и изкряска:
— Тиен-ти-йин! (О, Небеса, земя и хора!) Миао-я, миао-я! (Чудо след чудо!) Той може да си вади очите!
— Миао-я му, миао-я му! (Вълшебни очи, вълшебни очи!) — разшумяха се изплашените хорица наоколо.
— Йип-мо т’а юет, йип-мо т’а йет? (Какво каза той, какво каза?) — попита младият мандарин, изплашен като останалите, Лианг-си.
Последният беше работил в продължение на четири години при чичо Даниел и бе научил много от него. Знаеше също, че техниката в Европа е напреднала дотолкова, че се произвеждат изкуствени очи, напълно наподобяващи истинските. За да се възползва от всеобщия страх, той отговори:
— Иска да докаже, че е свят и чудотворен лама. Както сне собственото си око, така иска да отстрани очите и носовете и на останалите присъстващи. Готов е дори да им отдели ръцете и краката от тялото. Кой желае да се убеди в необикновената му мощ?
— Нго-пут, нго-пут (аз не, аз не) — извика се наоколо, при което бонзите и мандарините се отдръпнаха още по-далеч от Търнърстик.
— Никой? Няма защо да се страхувате, тъй като той ще постави всеки откъснат крайник отново на мястото му. — А на немски добави: — Пъхнете обратно окото си и дайте вид, че се каните да откъснете крака на върховния жрец.
Търнърстик постави пак стъкленото око в очната кухина. Но когато приближи до върховния жрец и се наведе, посягайки към крака му, оня отскочи стреснато и попита:
— Какво иска той? Какво е намислил?
— Иска да докаже тяхната святост, че може всичко, което е казал. Възнамерява да откъсне двата ви крака.
Тогава заплашеният офейка в най-отдалечения ъгъл зад боговете и проплака:
— By, ву! Нго пут юк нго; пут кам; нго киао! (Не, не! Не искам, не го желая, ще викам!) Дори Тонг-чи не знаеше какво да каже за чудото. Не знаеше как да си го изтълкува, но беше убеден, че нещата си имат естествено обяснение. Уплахата, обхванала всички, бе за него направо добре дошла. Той помоли Лианг-си: