— Аз май знам нещо, ама не става.
— Той знаел нещо, ама не ставало! Е, ам’ че тогаз вий нищичко не знаете, старий ми Метусалем. К’во е всъщност т’ва, дет’ го знаете?
— Стига да поиска, Тонг-чи може да ни помогне.
— Да, т’ва го знам и аз. Нали има легитимиращи жетони, коит’ му отварят ’сички порти и врати, както разказахте.
— Да, но не мога да го упрекна, че не иска самият да се подхвърли на опасност. При него ставката е по-висока, отколкото при всеки друг, и ние не можем да искаме да рискува за нас всичко, буквално всичко, докато негов дълг е всъщност да стори тъкмо обратното.
— Правилно! Но коет’ той не може или не иска, можем го ’се пак ние!
— Какво?
— Да отидем като мандарини в дранголника и да излезем да са поразходим сетне с пандизчиите.
— И аз вече си го помислих, но е по-лесно да се помисли, отколкото да се изпълни!
— Т’ва зная аз много добре. Изобщо ’сичко е по-лесно да са помисли, отколкот’ да са свърши. Мисля си например, че пуша вашия хуках, ама мундщука е между зъбите ви, а аз мога само да нюхам пушилека. Много, добре зная също, че нещата са свързани с известен риск, ама не мога да са освободя от мисълта, че ние още един път ша видим нашия «Приносител на записа от Ниневия». Наканите ли са да влезете в тоя Хуок-чу-фанг, аз съм начаса готов.
— Аз също — обади се Рихард.
— Вярвам го — отговори Дегенфелд на последния. — Но теб не бих могъл да използвам. Ти се занимаваш с китайски едва от нашето пътуване, докато Готфрид толкова често се е задявал със своя добър приятел Йе-кин-ли, че за да говори с Търнърстик са му останали полепнали достатъчно окончания. А и неговата фигура по-лесно би могла да мине за тази на някой китаец, отколкото твоята, като се абстрахираме изцяло, че ти си твърде млад.
— Хубаво! — рече Готфрид. — Значи мойта идея ви допадна?
— Та нали вече каза, че и сам бях стигнал до нея. Ако съм преценил правилно нещата, то не ни остава нищо друго.
— Добре. Значи идвам с вас?
— Да. Сам не бих рискувал. Четири пестника са повече от два.
— Много правилно! Но да разгледаме работата по-нататък. Ако искаме да проверим плана си, преди ’сичко са нуждаем от главния ключ под формата на пропускателен жетон.
— Какъвто има Тонг-чи.
— А той няма ли да ни го даде?
— Съмнявам се.
— И освен т’ва са нуждаем от китайски тоалет.
— Даже мандарински костюми!
— Хм. И най-подир трябва да имаме носилки, а?
— Да. Не е допустимо тримата да вървят, дори да ни се удаде да ги изведем през портата на затвора. Облеклото на минхер би привличало вниманието и би издало всичко.
— Тогаз трябва да подкупим носачи, а т’ва ша струва пари.
— Парите няма да икономисвам, но кой чужденец ще намери веднага кули, на които може да се довери. Ще бъдем принудени да споделим плана си с тези хора и би следвало да се очаква, че нехранимайковците ще отърчат при Панг-чок-куан да му изпеят всичко.
— Колко таквиз са ни нужни всъщност?
— Дванайсет.
— Дванайсет? Защо толкоз много?
— Защото сме шест човека. И от само себе си се разбира, че няма как да се върнем тук. Ще трябва незабавно да напуснем града.
— Поврага! А всички улици и сокаци ша бъдат заключени!
— Това не би ни възпрепятствало, тъй като имам паспорт, който отваря всички врати, но за съжаление не и затворническите.
— Хм-м! Колкот’ по-дълго оглеждам нещата, толкоз по-радушно ми са хилят. Ша стана да са поразтъпча няколко мига.
Той се надигна от мястото си и закрачи напред-назад из градината. При това махаше дългите ръце около себе си, правеше какви ли не чудновати гримаси, изсмиваше се сегиз-тогиз на глас, мърмореше си отново много сериозен и накрая се върна с извънредно хитра физиономия.
— Имам го! — каза. — Цялата история лежи светла и ясна пред моите духовни способности; само носачите не знам още откъде ша вземем.
— Е, хайде почвай!
— Трябва да стане. Вий сигур знайте, че съм по-дълъг от вас?
— Естествено! Какво цели въпросът?
— Noli turbare circulos meos! (He смущавайте кръжока ми!) Забелязал сте също, че сте по-дебел от мен?
— И това е станало мое дознание.
— A к’во ша кажете сага за фигурата на нашия домакин по отношение нашите?
— Е, той не е толкова пълен, колкото мен, нито дълъг, колкото теб.
— Много право! Той стои по средата. Ето защо лелея убеждението, че неговите костюми горе-долу ща ни паснат, поне за през нощта.
— Възможно, дори много вероятно. Ама да не мислиш, че той ще ни ги заеме?