— Но няма ли някой да познае паланкините и носачите?
— Не, защото хората ще са облечени като обикновени кули, а и съм се погрижил паланкините да са съвсем прости.
— Това наистина е отлично, но ще бъдат ли и носачите достатъчно разумни да тичат без спиране до кораба?
— Те ще се нуждаят само един-единствен път да отдъхнат. Къде ще стане това, ще определи мъжът с паспорта. А и аз вече им го казах. Не е кой знае колко далеч оттук.
— Много ли са дрехите?
— Само два мардарински костюма. Искате ли да ги видите?
— Дори ще помоля.
— Тогава елате!
Тинг-чи въведе Дегенфелд в една стая, която не би могла да бъде по-удобно разположена за последния, тъй като граничеше с неговата. Тук висяха два комплекта костюми заедно с шапки и паунови пера, като последните са знак на голямо императорско благоразположение и признание. Не липсваше и най-малката дреболия. Мандаринът бръкна в ръкавите, които, както е известно, служат в Китай за джобове, и извади два жетона, каквито бе показал вече на Метусалем. Пъхна ги после обратно и каза усмихнат:
— Тези дрехи и жетони са предназначени именно за двама добри приятели, които искат да се почувстват и те веднъж като мандарини. Това е само една шега и те веднага ще ми пратят обратно всичките тези предмети, за да не ми липсва по-късно нищо, тъй като давам отчет за жетоните.
— Кога ще се облекат тези приятели?
— Малко преди да тръгнат. Собствените си дрехи ще вземат в двойната носилка, за да ги сменят отново, преди да стигнат до кораба.
Всичко бе така точно подготвено, сякаш Готфрид бе споделил с мандарина своите идеи и планове. Оставаше единствено да измъкнат благополучно спътниците си от затвора и да ги отведат до носилките. Това наистина бе най-главното, за чийто успех обаче Тонг-чи малко можеше да допринесе.
И все пак той направи всичко възможно. Защото след като се върна с Дегенфелд в трапезарията, поведе разговор за арестантите и използвайки тази възможност, описа така точно и обстойно затвора, че в крайна сметка Метусалем бе осведомен от добре по-добре.
Приблизително час преди полунощ той си тръгна. Каза, че имал още няколко часа работа, а и трябвало да чака обратната пратка на дрехите и жетоните. Разтърси сърдечно ръка на тримата, правейки го така, сякаш си взема сбогом само за тази нощ, ала при вратата се обърна още веднъж й каза с развълнуван тон:
— И лу фу зинг! (Нека щастието ви съпровожда във вашето пътуване!)
След като си бе отишъл, Готфрид поклати глава и каза:
— Сега не зная дали съм го разбрал правилно. Струва ми са, кат’ че ли на е подслушал, когат’ разговаряхме долу в градината.
— И аз имам почти същото усещане.
— Ша трябва да тръгнем с кораба. Или не?
— Да.
— А к’ва беше таз работа с дрехите?
— Елате! Искам да ви покажа нещо.
Той поведе двамата към споменатата стая. Виждайки костюмите, Готфрид възкликна:
— Та тук са изпълнява ’сяко желание. Тоз Тонг-чи трябва да е всезнаещ. Иде ми да го разцелувам или да му изсвиря една утринна серенада с моя обой. Само плитките липсват.
— Не са ни необходими, тъй като няма да бъдем с обичайните шапчици, а с шапки за дъжд с капуцини. Той е помислил за всичко.
— Как стана всъщност ’сичко т’ва?
— Ще узнаеш по-късно. Сега искам да хвърля едно око как стоят нещата в къщата — кой е още буден и бодърства, и къде се намират носилките.
На етажа гореше само една-единствена самотна лампа.
Долу между предната и задната врата висеше още една. Предната беше заключена, а задната стоеше отворена. Дегенфелд пристъпи навън и видя носилките. От земята се надигна един мъж, приближи, поклони се и попита:
— Кога ще заповяда Ваше височайше достойнство да потеглим?
Говорещият бе облечен съвсем просто, като кули.
— Знаеш ли кого ща носите? — запита Метусалем.
— Да.
— Също накъде?
— И това.
— Е, накъде?
— До кораба.
— Директно?
— Не. Ще спрем веднъж. Двамата височайши господа ще слязат. Младият повелител ще остане в своя паланкин. После двамата прародители ще се върнат с други трима достопочтени; те ще се качат и ще бъдат отнесени до кораба.
— Получил си много точни заповеди. А къде е мястото, където трябва да спрете?
— В близост до затвора вратата на една къща ще бъде отворена и ние ще чакаме в нейния двор.
— Кому принадлежи този дом?
— На един много предан слуга на нашия могъщ Тонг-чи.
— Добре! След малко потегляме. Имайте готовност!