— Глупава работа! — промърмори Готфрид.
— Кое? Страхът?
— Не, костюмът. Виси до стъпалата кат’ шлейфа на някоя дама, излязла на слънчева разходка. Не мога да изнасям краката си.
Вдясно и ляво по средата на коридора имаше по една врата. Дегенфелд знаеше от Тонг-чи къде се намират затворниците. Почука отляво.
— Шуи-тси? — извика се оттатък и описаната сцена се повтори още веднъж.
Когато постът зарези отново след тях вратата, те се озоваха в един по-широк ходник, от двете страни на който се виждаха ниски врати. Тук лежаха по-изтъкнатите затворници.
В края на ходника се отвори една врата. Ярката светлина на свещ падна вън и освети излезлия човек — беше младият мандарин. Съзнанието за неговата отговорност не му даваше сън. Той изчака, докато двамата влязат в обсега на свещта, огледа ги с недоверчив поглед, поклони се леко и запита:
— Суит-сюн? (Кои сте вие?)
Двамата показаха жетоните, без да отговорят и с дума.
— Елате вътре! — Въведе ги в малка стаичка, в която имаше маса, стол и ниско легло. На масата горяха две лоени свещи, а до тях лежеше разтворена книга. Мандаринът разгледа дълго и обстойно жетоните, после се поклони по-дълбоко, сиреч по-учтиво, и попита: — На какъв повод трябва да благодаря за посещението на моите височайши братя?
Това все още не бе онази вежливост, която Метусалем очакваше. Ето защо той отвърна доста рязко:
— Вие ли сте Панг-чок-куан на този дом?
— Да.
— Присъстват ли и други главни служители в този час?
— Не.
— Бяха ли ви предадени днес двама лами и един преводач?
— Не. Тези хора не са такива, за каквито се представят. Единият е холандец, другият — немец, а третият без съмнение — китаец.
— Как може да го знаете?
— Уверих се. Наредих да повикат един преводач от Ша-чиен, който ми даде точна информация.
— Той разговаря ли с тях?
— Не, тъй като в този случай те навярно нямаше да се издадат. Подслуша ги при вратата и понеже говореха високо, разбра всяка тяхна дума.
— Тук ли живеят тримата мъже? — Той посочи една заключена врата от другата страна на стаята.
— Да — потвърди мандаринът.
— Отворете я! Искам да говоря с тях. Вместо да се подчини, Панг-чок-куан го изгледа още веднъж изпитателно и отговори:
— Не мога да се отзова на това желание.
— Желание? Не става въпрос за желание, а за заповед, която ви давам.
— Принуден съм да възразя. Не мога да призная едно изявление на волята от ваша страна като заповед, та аз не ви познавам.
— По облеклото ни виждате, че сме по-високопоставени от вас. Вашето златно отличително топче на шапчицата и нашите сини би трябвало да ви подскажат, че ние сме от трети разреден клас, а вие — от седми. И тъй, изискваме от вас подчинението, което ни дължите!
Младият мъж не появи никакъв признак на страх. Той погледна Метусалем твърдо в очите и със също такъв твърд тон отговори:
— Ще се подчиня веднага щом удостоверите, че имате право да носите синьо топче.
— Как? Да не би да се съмнявате?
— Нито се съмнявам, нито вярвам, но искам доказателство. Вчера по същото време тук е бил мандарин със същото топче и е отвлякъл трима затворници. На мен това не бива да се случва.
Метусалем с удоволствие би подал ръка на честния и безстрашен мъж, макар тази непоколебимост да противостоеше на намеренията му. Той извади паспорта си и го показа на мандарина, но така че да не може да го прочете, тъй като от съдържанието щеше да разбере, че притежателят е чужденец.
— Познавате ли този печат?
— Да, той е на Синът на небето — отвърна младият мъж, който наистина не се хвърли на земята, но все пак коленичи. — Вие следователно сте Шюн-чи-шу-тзе, довереник на Негово величество. Покланям се пред вас.
— Станете и отворете вратата на килията!
Сега мандаринът се подчини. Стаята, в която Метусалем получи възможност да надникне, действително не беше някоя от обичайните китайски затворнически бърлоги. Тя предлагаше достатъчно място за трима души и имаше маса, три стола и също толкова постелки. Един фенер осветяваше остатъците от вечеря, която трудно би могла да бъде наречена затворническа.
Затворниците стояха, изпълнени с очакване, посред помещението — бяха чули разговарящите през вратата и разпознали гласа на Синьочервения. Виждайки го сега, те се стъписаха. Китайската носия му придаваше странен вид. Вярно, тя покриваше не лошо биреното шкембенце, но гъстата, тъмна брада не й подхождаше, а такъв нос надали някога е бил виждан при някой мандарин.