— Е, да, да. Най-малкото вашият вид имаше нещо величествено, когат’ са боричкахте с китайците. Дойде ли ви няк’ав друг такъв бръмбар в главата, можем веднага да обръщаме и да трамбоваме за вкъщи.
Търнърстик понечи, както му пролича, да даде някакъв не особено учтив отговор, ала Метусалем го превари с много сериозен тон:
— Нашият Готфрид има пълно право! Вие насадихте и себе си, и нас в извънредно трудно положение и само на Бога можем да благодарим, че нещата приеха такъв добър край. Аз трябва наистина да ви помоля да не се отдавате повече на такива опасни приумици. Имах намерение да ви тегля едно порядъчно конско, но тъй като станалото не може да се върне назад, а и вашата авантюра бе причина за едно радостно събитие, ще си премълча.
— Радостно събитие? Какво? — попита капитанът бързо в стремежа си да отиде на друга тема на разговор.
— Направихме едно запознанство с човек, който е роднина с нашия добър Лианг-си.
— С мен? — намеси се незабавно китаецът. — Кой е той?
— Нашият доблестен мандарин тук, който не само прояви добра воля във вашето освобождение, но и реши да ни придружи до Германия.
— До… Герма…ния? — провлече смаяно Лианг-си. — За… що?
Погледът му се местеше изпитателно между Метусалем и мандарина.
— Запитайте него самия — отвърна първият. — Запитайте го преди всичко за името му.
Мандаринът не бе разбрал немската реч, но по отправените му погледи догади, че става дума за него. На въпроса на Лианг-си той назова името си. Онзи отстъпи крачка, две, три назад и извика:
— Йин-тзиан! А аз се казвам Лианг-си.
— Лианг-си! — изстреля мандаринът. — Така се казва изгубеният ми брат.
В продължение на няколко секунди погледите им бяха вперени един в друг, после побързаха да се хвърлят в прегръдките си.
— Каква е тая работа? — попита Търнърстик. — Защо се прегръщат?
— Те са братя — отговори Дегенфелд. — Открих, че мандаринът е вторият син на нашия Йе-кин-ли.
Тези думи предизвикаха радостно изумление. Всички се заблъскаха към братята; прозвучаха сърдечни благопожелания на немски, холандски и китайски. Готфрид обгърна двамата с дългите си ръце, притисна ги крепко към себе си и извика:
— Елате до моите гърди, синове на Прелестната среда. Минхер, притиснете момчетата от другата страна! Колко съм Щастлив, дет’ мога да ги прегърна.
— Ja (да) — отвърна дебелият, обвивайки ръце около братята от другата страна, което при неговата пълнота не му се удаде лесно, — ook ik ben gelukkg; ook mij zwelt de borst; ook ik moet mijn armen om hen heenslaan. Ik moet bijna snuiten, zo oneindig ben ik geroerd! (аз също съм щастлив; и на мен ми преливат гърдите; и аз трябва да ги обгърна с ръце. Без малко да се изсекна, така безкрайно съм покъртен!)
От радостно съпричастие по тлъстите му бузи като едри бисерни капки се отрониха сълзи. Дори малкото носле бе въвлечено в чувствата, тъй че накрая се случи онова, за което така деликатно бе намекнал: той се смъкна на един стол, извади своята «Zakdoek» (носна кърпа) и се «snoot» (изсекна) така продължително и силно, че «нежните» звуци, които произведе, погълнаха всякакъв друг шум.
Метусалем, същинският създател на това щастие, стоеше с Рихард настрани и наблюдаваше мълчаливо сцената, додето братята приближиха към него да изкажат благодарността си. Двамата бяха жадни да научат взаимно преживелиците си, но за такъв разговор нямаше време, тъй като Хо-чанг обяви, че софрата е сложена. Беше като празник на срещата, една истинска трапеза на радостта.
Горната палуба бе осветена направо тържествено от многобройни фенери. Хо-чанг помоли за разрешение да седне заедно с тях край масата, за да може да ръководи по-добре обслужването на високите гости. Комендантът на кораба и събирачът на данъци не се показаха — беше ги обхванал страх.
На небето блестяха хиляди звезди, а луната току-що се бе изкачила на хоризонта. Нощта бе прохладна и изпълнена с аромати, а тишината й се нарушаваше единствено от равномерните удари на веслата и шума на килватера. Ястията се състояха изключително от «морски плодове», както би казал италианецът, всички приготвени по китайски специалитет. Беше трапеза, достойна за висш мандарин. Но на никого не бе така вкусно, както на дебелия. Той бе забравил своето умиление, сълзите му спряха и от усилено заетата с работа уста не излизаше нищо възвишено, а сегиз-тогиз някоя въздишка на доволство и висше блаженство. Когато вечерята приключи, той примлясна с език и каза:
— Dat was goed; dat was buitengewoon goed! Zullen wij hier op het schip altijd zo eten, ook morgenochtend? (Това беше добре; това беше изключително добре! Винаги ли ще ядем така на този кораб, също и сутрин?)