Носачите спряха пред една подобна на палат сграда, ала пътешествениците не слязоха. Тъй като в притежание на Метусалем се намираше специален императорски куан, то беше под достойнството му да посети мандарина. Лианг-си бе изпратен при него да го информира за пристигането на високите гости. Той взе куана, за да го представи на служителя.
Кметът си бе вкъщи и побърза да дойде, за да поздрави със смирена учтивост гостите и предостави жилището си на тяхно разположение.
Но как само се смая, като ги видя да слизат от паланкините! Един така облечен като Метусалем човек изглежда за него бе истинско световно чудо. Той повдигна веждите си толкова високо, че те изцяло се скриха под ръба на шапчицата му, а лицето му изрази едно направо неописуемо вълнение. Виждаше се, че като нищо би се разкрещял от удивление, стига това да се съвместяваше с повеляващото дълбоко уважение.
Същото се случи и с многобройните, стоящи зад него служители, които сведоха глави до земята и си зашепнаха тихи забележки.
— Е — подхвана Готфрид на немски, — кат’ че ли ги втрещихме. Дали да не запаля лулата, достопочтений Метусалем? Тя е вече натъпкана.
— Да, запали я — отвърна запитаният. — Това наистина е в разрез с тукашните обичаи, но тъкмо то би трябвало да увеличи дълбокото уважение към нас.
Готфрид поднесе огънче, а Метусалем пъхна мундщука в уста и опъна с все сила. Едва после, когато лулата бе «в подем», той отговори по изпълнен с достойнство начин на приветствената реч на мандарина.
Онзи се поклони още по-дълбоко и покани «светлейшите господа» да си дадат труда да влязат в къщата. Нюфаундлендерът веднага разбра по движението на ръката поканата на чиновника, отправи се с бавни крачки към вратата и влезе самоуверено вътре. Зад него идваше Метусалем, следван от своя Готфрид, който както обикновено бе натоварен с лулата и обоя. Двамата не сметнаха за нужно да хвърлят поглед към служителите, сред които се намираха няколко мандарини с нисък ранг. Търнърстик разпери ветрилото си, а минхер — чадъра. Те си подадоха после ръце и закрачиха, последвани от двамата братя, зад които тръгна Рихард Щайн — също с вид, сякаш пристига непосредствено от императорската резиденция Пекинг.
Мандаринът не знаеше как да се държи. Да върви зад гостите, не му позволяваше достойнството. Да тръгне пред тях, значи пред кучето и да бъде негов водач, също така малко хармонираше на високото му положение. Ето защо опита да заеме място зад животното и пред Метусалем. Тогава обаче нюфаундлендерът спря, извърна се и оголи с ръмжене зъби. Мандаринът се стресна и се отдръпна, за да тръгне все пак зад гостите си. Поклати глава и изпълнен със страх, опита да си спомни дали в китайската Книга за обичаите и традициите има параграф, който третира как да се държи човек с едно джи-нган, куче-екселенц.
Минаха по широк коридор и също така широко стълбище. Тъй като кучето не знаеше надясно ли да тръгне, или наляво, то спря, а с него и господата. Така мандаринът се сдоби с пространство, излезе напред и посочи наляво, където някакъв слуга тъкмо отвори една врата и се хвърли на земята зад нея.
Нюфаундлендерът отново разбра мандарина. Той се обърна по указаната посока, мина през вратата и влезе в голяма зала, служеща очевидно за приемна. Огледа се за миг и после се изтегна на напомняща диван тапицирана мебел, покрита с жълта коприна. Ако беше свършил тая работа вкъщи, сигурно щеше да отнесе някой и друг удар. Тук обаче Дегенфелд се направи, че не го е забелязал. Той самият се насочи към една от стоящите наоколо подобни тапицерии и се отпусна достолепно на нея, докато Готфрид като верен оръже и наргиленосец застана зад него.
Останалите също си потърсиха подобни места, така че мандаринът беше единственият, който остана прав. Той направи такава слисана физиономия, че гостите му с мъка успяха да запазят сериозността си. Но той горе-долу добре превъзмогна смущението и попита какви заповеди ще поставят светлейшите господа.
Дегенфелд дръпна порядъчно от лулата и отговори:
— Искаме да отидем през границата към провинция Ху-нан и докато направим необходимите за целта приготовления, ще отседнем при вас. Надявам се, по-късно ще мога да докладвам, че сме били добре дошли при вас!
Случаят най-вероятно бе тъкмо обратният, ала чиновникът се поклони дълбоко и отвърна с най-любезен тон:
— Моята недостойност вече каза, че предоставям цялата си къща на разположение на повеляващите господа. Всяка тяхна заповед ще бъде изпълнявана така бързо, сякаш е произлязла от собствените ми устни.