— Съвсем добре, въпреки че не сме много добре дошли, за което не мога да упрекна мандарина.
— Ха! Ние живеем тук на императорски разноски, което никога не ми се е случвало. Но аз се радвам най-вече за утре. Мога да ви кажа, че съм страстен ездач. Ето защо бях във възторг, когато поръчахте коне. Другите също умеят да яздят. Само нашият минхер изглежда не е съгласен с това.
— Защо, минхер ван Ардапеленбощ?
Дебелият сключи ръце над корема си, хвърли един молещ за състрадание поглед към небето и отвърна:
— Als ik paard moet rijden, sterf ik direct. (Ако трябва да яздя, ще умра на място.)
— Но защо?
— Omdat ik nijden kan. (Защото не мога да яздя.)
— Я стига! Ще се научите!
— Ik? Mijn God en Heer! Ik ben een ongelukkig nijipaard! (Аз? Боже мой Господи! Аз съм един нещастен речен кон!)
— Глупости! Човек сяда на седлото, пъха крака в стремената и пуска коня да тича.
— О wee! Indien ik het paard laat lopen, lig ik dadelijk beneden op moeder aarde! (О, горко ми! Ако аз пусна коня да тича, то веднага ще се изтърся на майката-земя!)
— Трябва поне да опитате.
— Neen! Ik dank U zeer! Ik wil niet beneden zitten! (He! Благодаря много! Не искам да сядам долу!)
Той си остана на това мнение. Когато и останалите настояха поне да направи опит, извика съвсем разгневен:
— Houdt de mond! Geen mens krijgt mij op een paard! Ik wil niet mijn armen, mijn benen en mijn nek breken. Ik ben Mijnheer Willem van Aardappelenbosch en rijd van amtbswegen op geen paard, op geen olifant en ook op geen ooievaar; ik rijd op geen dier, uitgezonder op mijn muilen of op mijn laarzen! (Затваряйте си устата! Никой не може да ме качи на кон! Не желая д а си счупя ръцете, краката и врата. Аз съм минхер Вилем ван Ардапеленбош и служебно няма да яздя ни кон, ни маймуна, ни слон, нито пък щъркел; не яздя никакво животно, с изключение пантофите и ботушите си!)
При това уверение размахваше така енергично ръце, та човек бе принуден да приеме със свещена сериозност думите му. Същевременно на челото му бяха избили едри капки пот само при мисълта, че ще трябва да язди.
— Е добре, тогава ще ви носят — каза Дегенфелд.
— Ja (да) — кимна удовлетворено дебелият. — Ik neem twee koelies, weike mij dragen moeten. (Аз ще наема двама кули, които ще трябва да ме носят.)
— Имайте предвид, че тези носачи няма да могат да поддържат дълго еднакъв темп с конете. Ще трябва да вземам за носилката ви два коня.
— Hoe zai dat gedaan worden? (Как ще стане тая работа?)
— Единият кон ще върви отзад, другият — отпред, а прътите на носилката ще бъдат здраво закрепени от двете страни на седлата.
— Значи ще бъде между два коня?
— Да.
— Ik dank U zeer! Dat vooraan slaat naar achteren, en dat achteraan bijt van voren. Ik laat mij noch slaan noch bijten! (Благодаря много! Единият ще ме рита отпред, а другият ще ме хапе отзад. Няма да позволя нито да бъда ритан, нито хапан!)
— Но нали ще седите в носилката и конете няма да могат да ви сторят нищо!
— Zo! Zit ik in de draagstoel? Dat is goed; dan doe ik mee! (Тъй! Ще седя в носилката? Това е добре; тогава ще участвам!)
Убеден сега, че нито единият кон ще може да го рита, нито другият — да го хапе, той остана удовлетворен. Та нали винаги мислеше за благоденствието на своята необхватна фигура.
Всички бяха още заедно, когато влезе един слуга и връчи на всеки по един лист хартия — половин лакът широк и два лакътя дълъг — съдържащ покана за вечеря. Тези листа щяха да служат после на масата като салфетки.
При влизането си в залата за хранене бяха посрещнати от мандарина, облечен в галауниформа. Той посочи мястото на всеки един. За седмината гости имаше в наличност осем стола. Но на осмия не се настани домакинът — той застана до една от стените на залата, за да наблюдава прислужниците, всеки от които се грижеше за един от гостите.
Когато всички бяха насядали, мандаринът посочи кучето и каза:
— Няма ли и прародителят да седне? Нали има стол и за него.
Дегенфелд се постара да остане сериозен. Даде знак на нюфаундлендера и той веднага скочи на празния стол и се вгледа съсредоточено в поканата, която неговият слуга положи отпреде му. Всичко това изглеждаше толкова комично, че Търнърстик понечи да се изхили, ала бе смъмрен с няколко думи от Дегенфелд.
Сервираха първото блюдо, което се състоеше от превъзходна рибена чорба. Кучето подуши чинията си. Прибавените подправки не му се поправиха и то се отвърна, ала по даден знак и една дума от страна на господаря му, превъзмогна чувствата си и послушно излочи до капка чинията.
Съвсем същото се случи и при останалите ястия. Нюфаундлендерът бе добре възпитан и по-рано вече бе вкусвал някои неща, които други кучета биха отказали. Когато някоя гозба не му харесваше, поглеждаше господаря си и веднага щом този вдигнеше пръст, я изяждаше.