— Кат’ ги гледам, струва ми са, че искат да тръгнат не за да закрилят те нас, а ние тях. К’во означава памучният надпис на задния им фронт?
— Войник.
— А-а, виж ти к’ва била работата! Ама че хитреци са тез’ китайци!
— По какъв начин?
— Е, та то е било лесно за разбиране. Тез’ войници не е необходимо да са фехтуват и бият; хич няма защо да рискуват драгоценния си живот. Нужно е само да са измъкнат и обърнат гръб на неприятеля. Кат’ види той после страшната дума «войник», ша са обърне и ша си плюе на петите от страх. Така чрез едно всеобщо бягство ша бъде спечелена най-блестящата победа. Аз ша отнеса т’ва изобретение вкъщи и ша го пратя с препоръчано писмо на Молтке. Може за таз работа да ми цъфне «Черен орел» първа степен с брилянт.
— Да, тези хора повече ще са ни във вреда, отколкото от полза, но трябва да ги вземем с нас. Рангът ни го изисква.
— Е, е, к’во ли биха си помислили в Берлин или къде да е в Германия за нашия ранг, ако пристигнем в такваз компания! О, Китай, който съм са заблуждавал в теб! Готвачите ти възхвалявам, ама войниците спокойно можеш да си ги пъхнеш отново в кутията!
Напълно противоположно на тая присъда мандаринът попита Дегенфелд със самоуверен тон:
— Има ли светлейшият повелител в страната си такива безстрашни бойци?
— Нима тези хора се безстрашни? — попита студентът.
— Извън всяка мяра. Те не се боят дори от тигъра, носорога и подивелия слон.
— Дано имам възможност да изпитам мъжеството им по време на пътуването.
— Това би коствало живота на много противници. Кога ще пожелаят достопочтените господа да напуснат града?
— Веднага щом бъдат направени приготовленията.
— Това вече стана и всичко за отпътуването е готово, но нека преди туй преславните си изядат при мен сутрешния ориз.
Под «сутрешен ориз» трябва да се разбира «закуска». Тя не се състоеше от толкова блюда, както вчерашната вечеря. Мандаринът не желаеше да удължава присъствието на гостите си. Като видя, че те само опитаха ястията, той направи много доволна физиономия. Същата обаче прие мрачен израз, когато погледът му падна върху минхер. Този се бе закотвил, като че изобщо не възнамеряваше да стане, и си похапваше по начин, сякаш се страхуваше, че цяла седмица няма да види храна пред себе си.
Най-сетне затвори с щракане ножа си, пъхна го в джоба и произнесе:
— Zo! Hedenochtend zai ik niet meer eten; maar straaks moet ik middageten hebben! (Тъй! Тази заран няма да ям повече, но след това трябва да получа обяд!)
Сега се отправиха надолу към двора, за да потеглят на път. Сметка не беше уреждана. Бакшишът също отпадаше, тъй като на никой високопоставен китаец нямаше да хрумне да възнаграждава услуги, полагащи се на неговия ранг. В резултат благотворното въздействие на куана не бе заплатено също нито за конете, нито за ескорта или пък за взетите провизии.
Метусалем съкрати доколкото бе възможно сбогуването, а и мандаринът с удоволствие подкрепи това старание. Първият изказа благодарност за доброто гостоприемство и обеща да го помене на подходящо място, а последният изрази съжаление, че не е имал възможност да подслони и гощава по-дълго «високопочитаемите благодетели». После се качиха на конете.
С изключение на дебелия всички по-рано бяха седели на седла. Рихард често бе съпровождал вуйчо Метусалем до манежа и немалко бе яздил там. Така че нямаше защо някой да се опасява, че ще се изложи пред жителите на Шао-чеу.
Носилката бе прикрепена за два коня по посочения от Дегенфелд начин. Дебелият се качи, а Готфрид запали наргилето. След това отрядът се раздвижи, придружен до портата от дълбоките поклони на мандарина и подчинените му.
Навън стоеше огромна тълпа. Пристигането на чужденците не бе предизвикало толкова голяма сензация, тъй като хората не знаеха нищо по въпроса. По някакъв начин обаче се бе разчуло, че при първенеца на града са отседнали знатни мандарини и преди обяд отново ще отпътуват. Тази вест бе привлякла обитателите от къщите им и сега те стояха глава до глава, за да удовлетворят любопитството си.
Мандаринът го бе предугадил и взел своите предварителни мерки. За да може да се осъществи минаване през гъсто скупчената навалица, отпред закрачиха известен брой полицаи, които правеха място, раздавайки необходимите удари с тоягите си. С цел да не се затвори отново преправената просека, отдясно и ляво вървеше по една друга редица блюстители на реда, обработващи по същия начин главите на натрапниците. Между тях се движеше същинското шествие.
Начело яздеше старши лейтенантът, следван от десетима свои герои, които мятаха наоколо свирепи погледи. После следваше нюфаундлендерът, крачещ надменно и уверено, като че подобни триумфални шествия са част от ежедневието му. След това идваше Метусалем на кон — с пушка на гърба и мундщук в уста, от която изпускаше гъсти облаци дим, а зад него — естествено Готфрид с лулата и обоя. Той бе сподирен от Търнърстик с широко разперено ветрило и до него Рихард Щайн, гледащ ведро и весело към зяпащата тълпа. След тях се виждаше носилката. Двата коня, които я носеха, бяха водени от двама полицаи. Отдясно на паланкина крачеше трети полицай, носещ разтворения чадър на дебелия като символ на високия сан на притежателя, защото в Китай колкото са по-големи ветрилото и чадърът, толкова по-знатен е собственикът им. От лявата страна на носилката се виждаше тлъстото лице на минхер с шотландската барета. Понеже се бе отказал от седлото, той искаше поне да увери тълпата в своето съществувание и да приеме нейните изрази за вярност и преданост. Охранените му бузи и обстоятелството, че е носен, наистина създаваха впечатление, че той е най-знатният от чуждоземните мандарини. Ето защо хората често се покланяха пред главата — единствената видима част на «господаря с дългото родословно дърво», на което минхер винаги отвръщаше с благоволение и радушно ухилване. Зад носилката яздеха двамата братя Лианг-си и Йин-тзиан, а завършека на шествието образуваха останалите десет кавалеристи, зад които тълпата отново се затваряше и напираше към чужденците.