— Тази традиция не ми харесва.
— Та нали имаме със себе си храна и напитки и можем да ядем и пием. И завивки има колкото щеш, за да се настаним с всичките му там удобства.
— Ако го сторим и следваме вашия обичай, то и след десет дена няма да сме стигнали до целта.
— Нима е необходимо толкова скоро да я достигнем? Нали имаме време!
— Вие, но ние не. Какво е разстоянието от Шао-чеу до Шин-хоа?
— Сто ли.
— При това положение трябва да отсядаме четири пъти и навярно ще стигнем до селището едва вдругиден. Аз обаче искам да съм там още днес.
— Това е невъзможно, височайши предшественико.
— Ще ви докажа, че дори е много възможно. Ще се отбием само веднъж в някой дом, а именно когато сме изминали половината път, значи петдесет ли.
— В такъв случай ние ще изнемогнем, а конете ни ще рухнат от умора — та те и сега вече залитат!
— Само така ви се струва, защото самият сте изгубил равновесие. Отседнете тук, щом ви е угодно, ала ние продължаваме ездата!
Той подкара коня си в галоп, последван от другите, и дори товарните животни, които нямаха специален водач, хукнаха подир тях.
Старши лейтенантът направи физиономия, каквато навярно никога не бе кривил. Такова нещо още не му се бе случвало. Той имаше голямо желание да следва собствената си глава, но му дойде друг акъл, възседна отново и препусна след избързалите напред, сподирен от хората си. От този момент караше спокойно животното си и се придържаше нацупено на малка дистанция отзад.
По пладне стигнаха мястото, където единият ръкав на реката води надясно към Ши-хинг, а другият — наляво към Шин-хоа. Пътешествениците последваха последния. Местността ставаше все по-планинска. Обработените досега до хребетите планински възвишения, започнаха оттук нататък да показват и гористи върхове — признак, че човек наближава същинските масиви на планините Нанлинг.
Когато бяха оставили зад себе си приблизително половината път, Метусалем спря при следващия хан. Съдържателят — дебел, мръсен китаец — излезе да поздрави новодошлите. Лицето му никак не беше любезно. Вероятно от опит знаеше, че китайските солдати не са посетители, от които може да се припечели много нещо. Но когато видя чуждоземно облечените господа, чертите му приеха съвсем друг израз. Той зина уста и облещи очи, доколкото позволяваха възможностите му, и се вторачи в мъжете, сякаш му се бе разхлопала дъската.
Готфрид скочи от коня, приближи обоя до ухото на човека и изтръгна такива безобразни трели, че оня изкряска ужасен, плю си на петите и се изгуби зад ъгъла на къщата.
— Уредено! — ухили се ваксаджията. — Да вървим сега вътре към удоволствията!
Постройката съдържаше две отделения с различна големина. По-малкото във всеки случай беше предназначено за съдържателя, а по-голямото — за гостите. Готфрид хвърли любопитен поглед в първото, но отскочи стреснато и извика:
— Отвратителна гадина! От таз мадам не желая да ям!
— Как тъй? — попита Търнърстик.
— Фамилната майка се е наместила до едно димящо гърне и държи в скута си една млада лейди, с чиято глава върши досущ он’ва, коет’ маймуните толкоз често обичат да правят една на друга. Да са обърнем на другата страна от ужасната гледка!
Там се виждаше голямо, голо помещение, в което се мъдреше само една маса и две пейки. Но само след късо време то изглеждаше обитаемо. Понеже се касаеше за почивка, войниците не останаха отвън. Те внесоха покривки и завивки, за да застелят масата и пейките. На пода бяха постлани няколко рогозки и после необичащите ездата кавалеристи донесоха провизиите, които бяха разпределени от Метусалем.
Господата се хранеха на масата, а войниците — на земята върху рогозките. Тъй като един високопоставен китаец не обича да бъде оглеждан при хранене от някой по-нишестоящ, воините бяха насядали така, че да са с гръб към пътешествениците, което следователно не бе липса на уважение, а тъкмо обратното.
След половин час привършили с яденото и Метусалем подкани за потегляне — заповед, на която войниците се отзоваха с отчайваща мудност. Дегенфелд поиска да даде на съдържателя една монета, макар да не бяха взели нищо от него. Лианг-си тръгна да го търси, но се върна, без да го е намерил. От страх пред обоя човекът можеше да се причисли към безследно изчезналите и ето как парата бе връчена на жена му.
Отново продължиха напред, все по-навътре из планините. Пътят ту водеше през дълбоки, тесни, мрачни пропасти, ту се изкачваше по стръмни серпентини към светлите хребети, за да открие гледка към нови бездни.
Пътешествениците напрегнаха максимално конете, за да достигнат целта преди настъпването на нощта. Войниците бяха принудени да ги следват със същата бързина. Пътят беше безлюден. Тук и там имаше по някоя къща или усамотено селище, чиито обитатели изтичваха любопитно пред вратите и къде удивени, къде уплашени се дръпваха бързо назад, съглеждайки странните конници.