Метусалем яздеше начело — през целия ден не бе проявил желание да разговаря. Спътниците му се придържаха заедно, за да скъсяват пътя в разговори. Те забелязаха, че той посвещава необичайно внимание на местността и се оглежда ту надясно, ту на наляво, сякаш търси нещо.
Така премина следобедът и вечерта вече се канеше да се спусне, когато достигнаха последната височина, от която се виждаше град Шинхоа, разположен на брега на стеснената тук река. Дегенфелд нареди на офицера да избърза с коня си напред и да съобщи на местния управител за пристигането на притежателя на императорски куан. Онзи незабавно се подчини на заповедта.
Поеха бавно по надолнището. Слънцето вече се бе скрило зад планинските вериги и хребетите хвърляха все по-дълбоки сенки в долината. Когато ездачите стигнаха нейното дъно, видяха резултата от мисията, с която Дегенфелд бе натоварил старши лейтенанта. Онзи изглежда да бе разгласил новината на улицата, тъй като срещу тях се задаваше гъста тълпа и се установяваше по двете страни на пътя. Конете бяха пришпорени и препуснаха в галоп към градската порта. Там ги чакаше офицерът, за да ги отведе до жилището на мандарина, до което жителите буквално бяха образували шпалир. Вече се бе стъмнило толкова, че се виждаше едва на няколко крачки разстояние. Но фенери още не биваше да бъдат палени, тъй като все още не бе даден необходимият сигнал.
Както и вчера гостите бяха посрещнати от мандарина пред вратата и после въведени във вътрешността на къщата. Дългата езда бе изморила извънредно много пътниците, несвикнали да седят по цял ден на седлото. Рихард едва свиваше краката си и походката му беше доста вдървена, ала полагаше мъжествени усилия да не даде да се забележи.
При минхер нещата изглежда бяха още по-зле. Той се бе оплакал още през следобеда, но не му бе обърнато кой знае какво внимание. После въздишките му бяха станали по-дълбоки, а стоновете — по-високи, и на въпросите бе обяснил, че вече не може да чувства крайниците си. Наистина не бе дребна работа за един толкова пълен човек в продължение на цял ден да седи неподвижно в тясната носилка и при това двойно да възприема всички неравности по пътя, тъй като бе носен от два коня. И като поиска сега да слезе от паланкина, не успя. Двама слуги на мандарина започнаха да го теглят, а трети го буташе от другата страна. Когато стъпи на земята, той се олюля и трябваше да бъде подкрепен. За щастие приемната се намираше наравно със земята, така че не представляваше някаква непреодолима мъчнотия да го за-мъкнат дотам. Озовал се вътре, той тутакси се свлече на един стол, сключи ръце над корема, изпусна дълга, стенеща въздишка и затваряйки очи, зашепна полека:
— Ik ben dood; ik ben gestorven. Mijn ziel is ginds, en slechts mijn lichaam is hier gebleven. Goede nacht, о boze wereld! (Аз съм мъртъв; аз починах. Душата ми е в Небитието и тук остана само моят труп. Сбогом, о, гибелен свят!)
Точно както и вчера бяха посочени стаите на пътешествениците. Дебелият трябваше да бъде отнесен до неговата, където го положиха в леглото. Той остави да се случи всичко това, без и око да отвори.
Съобразявайки се с всеобщата умора, Дегенфелд поръча вечерята в по-късен час от вчера. Всеки искаше преди туй малко да отдъхне и ето как стана, че никой не се поинтересува за минхер. След това ги поканиха на вечеря и те се събраха в залата захранено. Отсъстваше само Ардапеленбош и Готфрид отиде да го доведе. Той лежеше както и преди със затворени очи.
— Минхер, спите ли? — попита ваксаджията.
Никакъв отговор.
— Минхер, събудете са! — помоли Готфрид, като го разтърси.
— Ik ben gestorven (аз съм умрял) — отговори с жален тон холандецът.
— Наистина ли сте мъртъв?
— Ja, op mijn woord! (Да, честна дума!)
— Значи ша трябва да ви погребем?
— Ja, ik moet in de aarde gelegd worden! (Да, аз трябва да бъда положен в земята.)
— Жалко, много жалко! Тъкмо сега, когат’ има пастет от дроб и оризов пудинг!
— Leverpastei met rijstpudding? (Пастет от дроб с оризов пудинг?) — изкряска дебелият и в същия миг стоеше прав като свещ насред стаята. — Ik ga mee; ik ga snel met! (Идвам с вас; идвам веднага!)
Той улови Готфрид за ръката и го затегли към вратата, въпреки че все още схванатите му крака отказваха да се подчинят на такава припряност. Така стана, че душата на дебелия отново се върна от «Небитието», и това чудо, това възкресение на мъртвеца бе извършено от извънредно простите, но говорещи много думи — Leverpastei и Rijstpudding.