Както Шин-хоа бе по-малък от Шао-чеу, така и всичко тук имаше по-скромен вид. Общинската палата беше една обикновена, макар и по-просторна къща. Кметът носеше просто златно топче на шапчицата си и по-малко преливаше на раболепни празнословия. Яденето не бе така обилно, блюдата не така скъпоценни и само двама слуги обслужваха гостите. Мандаринът изобщо не се реши да присъства на храненето.
Всичко това можеше само да бъде приятно на пътешествениците. Така не се чувстваха сковани от церемониалността и можеха сърдечно да разговарят, макар да го вършеха заради слугите с повеляващата сериозност. Но когато тези накрая донесоха ракията и се отдалечиха, Готфрид не можеше повече да таи по какъв начин е избавил минхер от сигурна смърт. Неговият разказ естествено предизвика всеобщо веселие, към което в крайна сметка се присъедини и самият дебеланко.
— Значи вий сте безсмъртен, минхер! — възхити му се Готфрид.
— Ik? Werkelijk? (Аз? Наистина ли?)
— Да, защото когат’ смъртта ва пипне за перчема, то е нужно само едно пуешко печено или сандвич с аншоа, за да й са изплъзнете. Вий ша сте вторият скитник-евреин и следователно утре можете спокойно да са тръскате пак съвместно с ваш’та носилка.
— Ik dank U zeer! Ik wil niet gedragen worden. Ik zai rijden. (Благодаря много! Не искам да ме носят. Аз ще яздя.)
— Вие? Да яздите? А вчера не ни ли уверявахте със ’сйчки сили, че ша умрете, ако трябва да яздите?
— Dat is ook zo; maar rijd ik, zo moet ik sterven, en word ik gedragen, zo moet ik ook sterven; aizo wil ik liever op mijn paard sterven als in deze ongelukkige draagstoel. (Това е така. Яздя ли, ще трябва да умра, носят ли ме, пак ще трябва да умра. Тъй че предпочитам да умра на някой кон, отколкото в тази нещастна носилка.)
— Тук имате право — одобри Метусалем. — Защото поне ще умрете на чист въздух и вашата душа няма да ви напусне в мизерния сандък. Ние ще получим тук нови коне. Аз ще ви избера един.
— Ik vlieg echter op de grond, zodra ik opgestegen ben! (Ама аз ще полетя към земята още щом се кача!)
— Ще ви потърся някой много търпелив.
— Ik geloof in geen paard! (He вярвам на никой кон!)
— В такъв случай ще ви вържем здраво. После нищо няма да може да ви се случи.
— Dat is goed. Ik word op hot paard gebonden. Dan doe ik mee; dan doe ik zeer gaarne mee! (Това е добре. Аз ще бъда вързан на коня. Тогава ще участвам; тогава ще участвам с голямо удоволствие!)
И тъй, беше решено, че дебелият утре ще се появи като ездач. Пътешествениците се развеселиха и на драго сърце биха се позабавлявали още, но предвид днешните, а и очакващите ги утре напрежения, сметнаха за по-уместно да отидат да почиват. Метусалем нареди да предадат на мандарина, който така и не се появи, лека нощ от името на всички и всеки се запъти към стаята си.
На другата сутрин Готфрид отново ги разбуди. Старши лейтенантът вече се бе погрижил да смени вчерашните коне с бодри и Метусалем избра за минхер една стара кранта, чиято възраст навяваше предположение, че надали ще върши младежки лудории. Ардапеленбош бе наместен на седлото, след което поведоха коня да обиколи няколко пъти двора, но той седеше така ужасен, че бе невъзможно да се покаже пред хората. Ето защо бе решено да го изпратят напред в една носилка.
След като бе сторено това, компанията потегли, съпроводена от благопожеланията на мандарина, който бе радостен, че се е освободил от знатните гости и отново става господар на къщата си. Напускането на града наподобяваше вчерашното, макар и в по-малък мащаб. Тълпата придружи пътниците до портата и се върна щастлива, че е видяла такива чудновати чужденци.
Малко след града пътят се изкачваше стръмно нагоре и едва бяха изминали неколкостотин крачки, срещнаха връщащите се носачи на паланкина, които бяха оставили минхер според дадената им заповед малко по-нагоре насред пътя. Той беше разтворил чадъра си и кръстосал на гърба пушките, на които бе провесил винаги грижовно гледаната от него чанта с различните сортове чай.
— Ik heb als lang geroepen en gefloten (Аз от дълго време ви викам и свиря) — закрещя той още отдалеч. — Maak voort! Ik wil rijden. (Побързайте! Искам да яздя.)
— Много добре и само малко търпение! — отговори Готфрид. — Вий ша са качите достатъчно навреме на седлото и сигур още по-бързешката ша са смъкнете.
Спряха при дебелия и се постараха да го качат на коня, което при неговото тегло и безпомощност не беше лека работа.
Най-сетне той седеше горе, но как! Метусалем го посъветва да затвори чадъра, с което той обаче не се съгласи, защото тогава, както твърдеше, срещаните хора нямало да разпознават неговия сан. С чадър в лявата и юзди в дясната ръка, започна ездата, и то с много бавни крачки. Въпреки всичко се хлъзгаше ту на едната, ту на другата страна, тъй като не стоеше здраво на стремената и бедрата му не бяха плътно прилепнали, така че върза поводите за лъка на седлото и се хвана за него с дясната ръка. Да бяха курдисали някой павиан на коня, стойката му едва ли щеше да е по-комична. При все това той рече много доволен: