Останалите препуснаха след него да събират по земята изгубените вещи и да спрат коня му. Когато всичко привърши благополучно, той отново се окуражи, подсуши студената пот от зачервеното лице, нахлупи баретата, провеси пак раницата върху пушките и запита:
— Hola, mijne hern, was dat niet nederlandse dapperheid en heldenmoed? Ben ik niet een roemrijke miter? (Хола, господа, не беше ли това нидерландска храброст и мъжество? Не съм ли аз един славен ездач?)
— Да — отвърна Готфрид ухилено. — За щастие бяхте вързан и са вкопчихте в гривата, инак кат’ нищо щяхте да полетите в магданоза. Съветвам ва да не прилагате веднага мъжеството си. Все още не можете да галопирате.
— Oh, ik moet zo rijden; ik wil dick werden. (Ох, аз трябва така да яздя. Искам да стана дебел.)
— Тук сте на грешен път. От бързата езда човек става мършав. Само бавното яздене създава плът.
— Zo? Werkelijk? Dan zai ik niet meer zo snel rijden. (Тъй ли? Наистина? Тогава вече няма да яздя толкова бързо.)
Оттук нататък той се пазеше още веднъж «да помете цялата вселена». Подтикваше коня само колкото бе необходимо да поддържа равна крачка със спътниците си. И се оказа, че понася по-добре ездата, отколкото седенето в тесния паланкин. След един час беше придобил напълно задоволителен стоеж, благодарение най-вече, разбира се, равния, спокоен ход на неговата кранта.
А и Метусалем далеч не появяваше склонност към една бързина като вчерашната. Той яздеше отпред само ходом, но оглеждаше местността още по-внимателно от вчера.
Ландшафтът сега бе станал изцяло високопланински. Яздеха през мрачни долини, обрасли със стари иглолистни гори; после следваха отдясно и ляво тревисти площи, над които се извисяваха възбог голи скали. Преминеха ли през някоя такава клисура, пътят се изкачваше отново по нагорнището, за да се спусне от главозамайващи височини пак стръмно надолу.
Тук също имаше страноприемници, разположени една от друга на споменатото вече разстояние, ала китайският офицер бе взел присърце вчерашния урок и не напираше вече за скорошни почивки. Едва към обяд Метусалем спря пред един от тези Сийе-киа, та коне и хората да отдъхнат един час. От носените продукти бе приготвен като вчера обяд. Съдържателят не бе така боязлив като вчерашния, а Дегенфелд се осведоми много старателно за пътя. Той узна, че след четири часа ще стигнат до границата със съседната провинция, след което ще яздят по един древен и световно известен верижен висящ мост.
Бяха взели толкова провизии, че не изядоха и половината от тях. С каква цел Метусалем бе разпоредил това при последния домакин, никой от спътниците му не знаеше. Но когато компанията отново потегли и вече се намираше на път, Готфрид попита:
— Я чуйте, старий Метусалем, физиономията ви мяза кат’ на някой мексикански златотърсач. Още от вчера зъркелите ви шарят около пътя. Бива ли да ви предложа моя обой за лескова вилка, кат’ онез дет’ откриват подземни води и богатства?
— Шегуваш се, но досягаш истината. Тук горе лежи заровено състоянието на нашия Йе-кин-ли.
— По дяволите! И го казвате едвам сега?
— По какви причини трябваше да го разтръбявам? Човек трябва да бъде предпазлив. Снощи посветих Рихард, но не желая още отсега другите да научат нещо, чу ли? Също и синовете на Йе-кин-ли! Ние ще стигнем мястото още преди свечеряване и ще прекараме нощта в следващия дом за отмора.
— А-а, значи зат’ва сте са погрижил за двойно повече провизии!
— Да, затова. Тъй като Йе-кин-ли ми даде много подробен план, то навярно ще намерим мястото, и се надявам златото да си е още налице.
— Значи наистина злато?
— Златни и сребърни кюлчета, каквито и днес още са в обръщение в Китай.
— Колко?
— Цял куп. Превърнато в немски пари навярно за над деветдесет хиляди марки.
— Всички добри духове! Толкоз богат ли е бил тоз Йе-кин-ли?
— Да. Разбира се, той е държал в тайна богатството си, както обикновено се прави тук, тъй като богатите честни лица и търговците биват ограбвани от мандарините, докато не им остане нищо. Сигурно ще има един конски товар.
— Тогаз ми са ще пътьом да са намери основание, аз да бъда определен за наследник!…
Сега пътят минаваше само край непристъпни, лишени от растителност чукари, за да навлезе после в продължение на почти час в тесен, скалист проход. След него се откри голо плато, по което тук-таме се мяркаше някой мизерен стрък трева, и което се снижаваше дълго и тясно към втори проход. Когато бе прекосен и той, спряха пред един напречен пролом с такава дълбочина, че човек не можеше да види дъното му. Стените се спускаха почти отвесно в тъмната бездна. Нито надясно, нито наляво имаше някакъв изход. Пътят водеше направо отвъд, напреко над исполинската пукнатина, и то по моста, споменат от съдържателя на Сийе-киа.