Търнърстик взе ветрилото в лявата ръка и дигна десницата с молива за писане, но не записа нищо, а възкликна с измъчена физиономия:
— Я престанете, словесен жонгльоре! Така ми забуча в ушите, сякаш имам в главата си Ниагарския водопад!
— Да, драги мой, трябва ясно и точно да разграничавате двете съгласни. В китайския има голяма разлика между «зе», «се», «сце», «тце», «дзе», и «дце».
— Пет пари не давам за вашата разлика! Защо ми поднасяте само голи думи без нито едно от моите окончания? След като би било правилно «пенг-тзенг», за какво да казвам тогава «пен-тзе»? Хич няма и да си записвам тая злополучна плитка. Ето ви обратно огризката от молив. Не ми е притрябвал вашият китайски по налъми. Моят все пак има повече жизненост и сила. Панг, пенг, пинг, понг и пунг — това е, което ни трябва; звучи като камбанен звън! Какво бихте казал, минхер ван Ардапеленбош, ако някой поиска от вас да разграничите седем-осем «дзе»-та и «тзе»-та?
— Ще му кажа: «Вие сте един нещастен речен кон»! — отговори дебеланкото, като си пое така дълбоко и страхливо дъх, сякаш му бе поставено искането да скланя ужасните «пен-тзе».
Петте необикновени персони бяха привлекли с по-продължителния си престой тук голям брой любопитни. Въпреки това горе на палубата на джонката не се показваше никой. Нашият капитан сгъна ветрилото и се заизкачва по стълбата. Зад него следваха Рихард Щайн, ваксаджията, дебелият и накрая Метусалем. Този порядък леко притесняваше дебелия холандец. Тъй като Готфрид носеше главата на хуках, а в устата на Метусалем бе мундщукът, то шлаухът се проточваше край минхер ван Ардапеленбош и затрудняваше изкачването му, толкова повече че стълбата бе твърде тясна за неговата пълна фигура. На четвъртото или петото стъпало той спря, та да затвори поне исполинския чадър, който му бе станал много неудобен, но се заплете в дългия шлаух на наргилето. Чадърът се изплъзна от ръката му. За да го улови, той направи едно рязко движение, изгуби опора и се хлъзна от стъпалото.
— Готфрид, дръж здраво лулата! — извика Метусалем, като пусна мундщука й да отпътува.
Дебелият се срина върху него, и то с такава сила, че Синьочервеният не съумя нито него, нито себе си да задържи. Двамата затрещяха по стълбата и се сгромолясаха на земята.
Метусалем се съвзе мигновено, дебелият обаче остана да лежи, навирил ръце и крака, и като разпери десетте си пръста закрещя:
— Mijn God, mijn hemel, o mijn rug en mijn neus! Daar lig ik als een walvis in de fontein! Ik ben dood. Goede nacht, gij boze wereld! (Боже мой, Небеса, о, гърба ми и носа ми! Лежа тук кат’ някой кит в шадраван! Аз съм мъртъв. Сбогом, лош свят!)
Готфрид бе държал здраво лулата, така че не беше му се отскубнала. Сега той слезе да почисти замърсения костюм на господаря си с носната кърпичка. Докато го вършеше, попита:
— Как е всъщност партер на холандски?
— Gelijkvloers — отговори Синьочервеният.
— А сламеник?
— Strozak.
— Благодаря!
После се обърна към холандеца, който все още беше с навирени крайници и затворени очи, и му извика:
— Минхер, да не са каните да останете да лежите тук на gelijvloers кат’ няк’ав Strozak? Я са надигнете в ’сичкото си великолепие!
— Ik kan met! (He мога!) — отвърна с жалобен тон подканеният.
— Защо?
— Аз съм мъртъв, съвсем безжизнен. Починах начаса. Аз съм един нещастен речен кон. Трябва да се сбогуваме!
— К’во, толкоз ли сте безжизнен, та искате да са сбогувате? — ухили се ваксаджията. — Който пада така меко кат’ вас, нивгаж няма да се разтърси до смърт. Но ако са унасяте ’се пак за оня свят, то имам аз мойта тръба на Последния съд, с която ша ва издухам на семейната гробница. Ша имате ли добрината да станете?
— Не! Не мога!
— Тогаз ша ва подпомогна!
Той приближи обоя до ухото му и го наду. Разнесе се такъв ужасен, протяжен фалшив звук, че холандецът мигом се изправи в седнало положение и запуши уши с длани.
— Тва помогна! Нали? — изхихика се Готфрид. — По-нататък! Още еднъж!
Но независимо че вторият тон бе по-ужасяващ от първия, дебелият остана седнал. Той беше направил жаловита физиономия и държеше ръцете си на ушите, без да помръдне.
— Не ще ли да действа? — попита Готфрид отзивчиво. — Ставайте, манхер! Ша тръгваме вече!
— Остави го! — викна Метусалем, който междувременно се бе качил по стълбата с нюфаундлендера. — На всеки мъртвец трябва да му се предоставя неговия покой. Лека да му е пръстта! Но ние имаме повече неща за вършене. Тук горе на палубата ухае направо възхитително. Мисля, че на борда се провежда изискан тържествен обяд. Мирише ми на рамстек със задушени картофи; ухае и на салата от целина. Изглежда хората са вече на второто блюдо. Хайде качвай се бързо, Готфрид! Китайска трапеза, това в никой случай не бива да го пропуснем!