Момчето се изплаши. Нима джонката се бе откъснала от котвата и отливът я е отнесъл от пристанището? Макар да не беше моряк, той знаеше все пак колко често се сменят приливите и отливите. От един прилив и отлив до друг минаваха дванадесет часа и половина. Утре преди обяд «Шуи-хой» бе възнамерявала да тръгне с прилива към Кантон; сега беше може би един часа след полунощ, следователно морето най-вероятно се намираше в започване на отлива. В такъв случай бе възможно откъснатият кораб да е отнесен от пристанището, без това да е забелязано от екипажа, който може би спеше до последния човек.
Рихард реши да събуди вуйчо Метусалем.
Той обаче спеше така здраво, че не чу повикването на момчето, нито пък почувства нещо, когато то силно го разтърси. Страхът на момчето се увеличи. То поиска да излезе на палубата, за да вдигне тревога, и издърпа резето на вратата, ала не съумя да я отвори — тя беше барикадирана отвън.
Сега му проблесна някаква смътна представа, която беше още по-лоша от първоначалното му предположение: китайците не бяха честни хора; «Кралицата на водите» беше може би дори разбойническа джонка. Бяха дали на европейците сам-ху с опиум, за да ги приспят и после ограбят и умъртвят.
При тази мисъл се възвърна цялата дееспособност на момчето. То се опита още веднъж да събуди с разтърсване Метусалем или някой от другите, но напразно.
— Продължават да спят — каза. — Ще се събудят може би едва през деня. Само аз и кучето сме будни. Тия негодяи ще узнаят, че един немски гимназист не се страхува от тях! Нали тъй, храбри ми момко?
Той погали кучето по красивата, дълга козина, а то го погледна със светлите си очи, удари с опашка по пода, после извъртя глава към вратата и изръмжа тихо и гърлено, сякаш искаше да каже: «Знам вече! Но не се бой, нали съм тук!» След това Рихард взе от ъгъла пушките на спътниците си и ги прегледа. Той не беше стрелец, не знаеше дали магазинните карабини са заредени и ще може ли в случай на отказ да ги зареди. Но конструкцията на двете пушки на минхер беше толкова проста, че лесно би могъл да си служи с тези оръжия. Отвори петлетата и по капсулите разбра, че цевите са заредени. Впрочем нали съществуваха и револверите, с чието боравене бе напълно запознат. Той ги извади от джобовете на спящите и сега събра един внушителен арсенал.
Но ето че кучето внезапно се ослуша, отиде до вратата, подуши и започна да ръмжи — някой трябва да се намираше отвън.
Рихард чу вън да местят нещо тежко, после някой опита да отвори тихо вратата. Но не успя, тъй като тя бе зарезена. Момчето даде знак на кучето да отиде при него и му заповяда с жест да мълчи.
Оттатък си зашепнаха нещо, след което минаха няколко минути и се чу нов шум. Звучеше, като че някой работи със свредел по вратата. Рихард приближи и наистина водя да се появява върхът на голям свредел. Човекът явно се канеше да пробие отвор, за да може да погледне в каютата.
Когато привърши и изтегли свредела, Рихард се отдръпна встрани, за да не могат да го видят. Погледът на съгледвача имаше възможност да обхване само четиримата спящи и кучето. Човекът вероятно сега си мислеше, че Рихард лежи в ъгъла и също спи. Нюфаундлендерът седеше в средата на каютата със зорко вперени в дупката очи. Умното животно изглежда съзнаваше нейното значение, личеше му, че е готово да се нахвърли върху първия, дръзнал да влезе. При силата на животното въпросният при всички случаи щеше да е изгубен и Рихард си каза, че онези отвън ще се стремят най-напред да обезвредят кучето.
Но как? Не можеха да го достигнат с нищо друго освен с куршум. Дали щяха да опитат? В такъв случай беше необходимо да се просвредли още един отвор — единият за огнестрелното оръжие, другият за прицелващото се око.
Момчето не се излъга, тъй като сега отново чу шум от пробиваше. Каза си, че револверният куршум навярно ще премине през тънката врата, но няма да нарани стоящият отвън. Ето защо взе пушките на минхер, запъна петлетата и застана така, че отвън да не може да бъде видян. Едната пушка облегна до себе си, насочи цевта на другата към вратата и зачака какво ще предприеме човекът.
Свределът премина през вратата и на светлината на двата висящи от потона фенери Рихард видя, че той е с по-голям диаметър и бе превъртял един далеч по-голям отвор от първия. Онова, което бе подозирал, се сбъдна: човекът провря цевта на един пищов. Умният поглед на кучето все още бе отправен към врата. То видя оръжието и бързо отскочи встрани. В същия миг Рихард дръпна спусъка, понеже окото на атентатора при всеки случай беше на горния отвор, той беше насочил цевта приблизително петнадесет цола по-ниско, където би трябвало да се намират гърдите. Изстрелът отекна и отвън се разнесе силен крясък. Юношата грабна бързо втората пушка и даде още един изстрел — по-настрани от първия, понеже си каза, че отвън сигурно има няколко души. Прозвуча втори крясък, след което се чуха викове от много гласове, в които се включи яростният лай на кучето.