Съобразителният момък бързо измъкна бележника от джоба си, откъсна няколко листа, навлажни ги с език и ги залепи върху четирите отвора — от куршумите и свределите, така че вече не можеше да се наднича вътре. Който приближеше с намерение да погледне, трябваше да избута хартията и тогава Рихард щеше да знае къде точно да се цели. Но изглежда никой от китайците не мислеше да рискува да се приближи в такава опасна близост до вратата. Вниманието на юношата на първо време се разпределяше между нея и спътниците му.
Колкото и дълбока да бе упойката, трясъкът от двата изстрела все пак бе проникнал до слуха им. Те се раздвижиха, но в много различна степен наистина.
Дебелият само се помръдна леко и промърмори, без да отваря очи:
— Hem! Jemand schiet. Dat gevt gebraden kater. (Хм! Някой стреля. Това означава печено от котарак.) — После отново потъна в упойката си.
Търнърстик се обърна бавно на другата страна и продума:
— Още веднъж огън, момче! И добре се цели! Дай му да се разбере! — Той изглежда мислеше, че неговият кораб води битка с някой друг.
Готфрид фон Буйон повдигна високо глава, ослуша се за миг и изруга:
— Глупако, к’во ти хрумна? Как може да стреляш с моя обой! Че беше ли зареден? — Сетне смъкна отново глава и продължи да спи.
По-голямо въздействие отколкото при другите трима упражниха изстрелите върху Метусалем. Той се надигна до кръста и отвори очи. Загледа се втренчено пред себе си и запита:
— Стреля ли се? Кой… къде… защо… за… за… за…!
По-нататък не стигна. Затвори очи и отново се отпусна назад. Рихард пристъпи към него, улови го за раменете и го задърпа.
— Вуйчо, събуди се, вуйчо Метусалем!
Подканата на момчето не намери отклик. То изправи с мъка тежкия торс на упоения и извика:
— Вуйчо, ама чуй ме, де! Застрелях двама китайци. Канят се да ни убият!
— Остави… остави… остави ме! — измърмори Дегенфелд и поиска отново да се отпусне.
Рихард обаче го задържа здраво и помоли:
— Събуди се, събуди се! Намираме се в голяма опасност!
— Опас… ност? — изломоти другият.
— Да. Поне очите си отвори, де!
— Оч… оч… очите!
Виждаше се, че се мъчи да повдигне клепачи, ала не му се удаде. Тогава на Рихард хрумна едно необикновено средство: той подвикна с гневен тон на студента:
— Не чуваш ли, тъп хлапако!
Оскърблението веднага даде желания резултат. Метусалем ококори очи и кресна:
— Безсрамна лисица! Ще ти тресна един! Наточи шпагата, Готфрид! — Въпреки отворените си очи той не позна Рихард.
— Ти си лисица! — отвърна този. — На три пъти изключвана от университета маймуна!
Обидата се оказа по-силна от упойката. Метусалем отхвърли юношата от себе си, изправи се на колене и прогърмя:
— Как? Какво? Изклю…изклю…аз…аз?
— Да, ти! Позорно изключен!
Сега Синьочервеният скочи на крака, протегна ръце към оскърбителя и извика с почти преминал във фалцет глас:
— На мен това! На мен! Кучешки кокал, ще те сдробя!
Поиска да скочи върху Рихард, но залитна към стената и затваряйки очи, остана облегнат на нея. Хвана с две ръце натежалата си глава и навярно щеше отново да се смъкне, ако на Рихард не бе хрумнало ново средство за въздействие върху неговата дееспособност. Той разтърси рамото му и каза:
— Метусалем, я се събуди! Касае се за твоята честна дума. Искаш да се оставиш да те заколят тук и да не можеш да сдържиш честната си дума? Чуй, твоята честна дума, твоята конг-кеоу, твоята конг-кеоу!
— Честна дума… конг-кеоу; Ще… я… сдържа! Какво… какво… а, ти ли си, Рихард? — Той се изправи стегнато, отвори очи и сега разпозна момчето.
— Моля те, за Бога — каза то, — спомни си за конг-кеоу! Спомни си за моята майка, спомни си и за Йе-кин-ли, комуто си дал своята честна дума. Ако сега не се съвземеш, няма да спазиш своята конг-кеоу.
— Защо?
— Защото в противен случай тук ще ни убият — У-би-ят?!
— Да. Не чу ли изстрелите ми? Аз застрелях двама китайци.