— Необходимо е да знам каква.
— Обръщане.
— Обръщане? Хм! Това много зависи от вятъра.
— Имам предвид сегашния.
— Значи откъм сушата. Ние плаваме по вятъра. Една такава джонка е нещо много непокорно. Съвсем малки възможности има за движение в зигзаг срещу вятъра. Защо питате?
— Връщаме се в Хонконг.
— В Хон…конг? — проточи Търнърстик. — Да не сте превъртял? Китайците ще се пазят да поемат обратно!
— И аз тъй мисля, но ние изобщо няма да ги питаме.
— По дяволите! Разбирам! Мистър Метусалем, какъв номер! Такова нещо още не е бивало.
— Толкова по-добре! Обичам да върша неща, с които друг не би се справил. Та колко души ще са ви необходими, ако поемете командването на «Кралица на водите»?
— Нека видя. — Той отвори тихо вратата, излезе навън и се огледа. Острото му моряшко око различи вахтения, който спеше седнал до гротмачтата. Проучи кораба, морето, вятъра, после се върна в каютата и каза: — Бриз откъм сушата и отлив, при тоя такелаж и с малкото и тежки рогозени ветрила нищо не може да се направи.
— Наистина ли хич нищо?
— Да. Дори максимално да спуснем платната, пак ще продължим да бъдем изтласквани от отлива в морето.
— Не бихте ли могъл поне да легнете в дрейф?
— Да, можем да легнем именно на топ и такел, но това няма да ни е от никаква полза. Вярно, джонката за нейния вид е много добре построена. Трябва да опитам да рифовам ветрилата и да ги обърна според вятъра. Ако аз самият застана на кормилото, то може би ще съумея поне да преустановя хода. Така няма да продължим да се носим в морето и ще можем да чакаме, докато на заранта се появи морския бриз и настъпи следващият прилив. С тяхна помощ ще се върнем в Хонконг.
— Добре, така ще направим! И тъй, колко хора трябва да поставя на ваше разположение?
— На разположение? Да не би да се каните да ги изръсите ей тъй из ръкава?
— Да. Нашият приятел Лианг-си ще слезе долу при китайците и ще ни прати толкова, колкото са ви необходими. Той ще ги събужда един по един и също така поотделно ще ни ги праща, та долу никой нищо да не знае за другия. Останалите не бива да се събуждат. Както идват поединично нехранимайковците, така и ще ги надвиваме. След това ще ги заставим да правят каквото поискаме. Останалите ще заковем, за да не могат да излязат.
— Чудесна идея! Метусалем, вие сте великолепен мъжага!
— Ja (да) — изказа съгласието си дебелият, — hij wil het hele schip inpikken (той иска да пипне целия кораб.)
— Да, т’ва искаме! — намеси се Готфрид развеселен. — Гръм и мълния, к’ви физиономии ша изблещят у дома в «Приносителя на записа от Ниневия», когат’ им разправим как сме отмъкнали цяла джонка барабар с екипажа и сме я отнесли в джобчето на жилетката си!
— Не е ли твърде опасно? — попита китаецът.
— He — отвърна Метусалем.
— Ама аз ли трябва да изпращам хората горе?
— Няма да ви изядат — успокои го капитанът. — Само измислете някакъв благовиден претекст! Има ли някъде наблизо въже?
— Достатъчно, в хранилището пред тази каюта.
— Но вътре може да се влезе само отгоре?
— Да.
— А там стои предният пост, това е неприятно!
— Съвсем не! — каза Метусалем. — Аз веднага ще разменя една дума с човека. Само внимавайте! Готфрид нека дойде с мен и да държи в готовност носната си кърпа, за да му запуши устата.
Двамата напуснаха каютата. Вън видяха въжетата, на които вечерта бяха висели фенерите. Метусалем отряза едно парче, което щеше да ползва за връзване. Той съгледа мъжа, спящ седнал до гротмачтата и прошепна на Готфрид:
— Аз ще го уловя за гърлото. Той ще отвори уста да се разкрещи или да си поеме въздух. Тогава ти ще му тикнеш кърпата колкото може по-навътре.
— Хубаво! Ша го обслужа добре!
Те се промъкнаха безшумно, след което Дегенфелд стисна човека за гърлото. Той понечи да скочи изплашено и да се развика. В същия миг ваксаджията набута кърпата в устата му.
— Тъй! — кимна. — Тоя няма да може да ни изпее няк’ав кадрил. Да го връзвам ли? Само го дръжте здраво!
Изненаданият по толкова неделикатен начин човек удряше наоколо с ръце и крака, което не попречи на Готфрид да го овърже така, че да не е в състояние да помръдне.
— С тоя свършихме — рече Дегенфелд. — Сега към носа!
Една тясна стълба до каютата водеше на покрива й. Те изкачиха тихо стъпалата и видяха горе поста да спи седнал. С него се случи същото като с другаря му. Метусалем беше извадил носната си кърпа, за да му я тикнат в устата, ала Готфрид каза: