— Мок пут, ни-мен пут киан? (Не сте пирати, нали?) — попита Метусалем състрадателно.
— Ю, ю! (Не, не!) — отговориха те незабно с тон на отвращение, а единият добави: — Тза-мен пут че фам-ху-зук-тзи! (Ние не принадлежим към тази сган!)
— Ни-тенг куан-ху? (Мандарини ли сте?)
— Че, че, та куан-фу. Нго хо-по-со, че тонг-чи тзаи Куанг-чеу-фу. (Да, да, висши мандарини. Аз съм Хо-по-со, а този е Тонг-чи в Кантон.)
— Нго ко ни-маи йен! (Аз ще проверя показанията ви!)
— Тза-мен ко тзен. (Ние ще издържим проверката.)
Дегенфелд продължи да задава въпроси и узна следното:
Тонг-чи искал да отиде с една военна джонка до Кам-хиа-чин — малко градче до Хонг-хаи-Бай, и бил нападнат от пиратската джонка. Морските разбойници надвили екипажа на военната джонка с вонящи гърнета. Тонг-чи също бил упоен. Когато се съвзел, се намирал в този сандък. От колко време бил пъхнат тука, не знаел точно. Било тъмно и той можел да отмерва времето само по гърмежите на фойерверките, които имат обичай да възпламеняват на всеки кораб при залез слънце. По негови пресмятания трябва да е тук вече повече от седмица, поради което се чувствал страшно изтощен.
Според европейските понятия той беше инспектор на намиращите се в провинция Кунг-тунг военни сили и понеже към тях спадаше и марината, пиратите били извънредно неприятелски настроени към него. Предложил им значителен откуп, ала хо-чанг му отговорил, че никога вече нямало да види слънцето и щял да умре в този сандък от бавна смърт. Дневно му носели само по глътка вода и малко полуизгнили плодове. И като връх на оскърблението му отрязали плитката.
Хо-по-со едва от онзи ден се намирал във властта на пиратите. Той изглежда беше верен на дълга си мъж, тъй като от разказа му се разбра, че се качил съвсем сам, при това вечерта, на «Кралицата на водите», за да прегледа документите й и зададе обичайните въпроси. Мандарините обикновено вършат службата си с известно парадиране. За него обаче никой не знаел, че е отишъл на джонката. За това обстоятелство той направил някаква непредпазлива забележка и веднага бил пленен.
Неговата служба изискваше да преследва с цялата суровост на закона всяка недобросъвестност в морския живот. От само себе си се подразбираше, че пиратите го мразели и не се поколебали да похитят непредпазливеца, да му отрежат плитката и ограбят дрехите, и да го пъхнат в сандъка при Тонг-чи. Той трябвало да сподели съдбата му.
Едно такова отнасяне към двамата мъже не е много за чудене. Сред най-лошите качества на неукия китаец редом със страхливостта заема челното място жестокостта. Той е в състояние да оскубе жива някоя кокошка и да я пече, започвайки при това от краката, за да подпухнат силно и се превърнат в хрупкав деликатес. Същото безсърдечие проявява и към хората, доколкото се касае за негова изгода или някой акт на враждебност. Към близките си обаче проявява толкова по-голяма благост.
Хо-по-со все още можеше да движи задоволително крайниците си. Съумя, макар и с усилие, да се изкачи на палубата, докато събратът му по нещастие трябваше да бъде носен. Това, разбира се, стана едва когато им бяха донесли необходимите дрехи. Собствените им драгоценни костюми пиратите бяха унищожили. Трябваше да се задоволят с обикновените дрехи, намерени в каютите на джонката. Сега седяха горе на палубата и поемаха свежия утринен въздух с блажени лица. Потърсиха за тях провизии в килера и камбуза, а минхер заяви:
— Ik wil voot ze koken en braden; een vuurhaard is er, ook een ketele, hout en de vuurschop. (Аз ще варя и пека за тях. Тук има огнище, също казан, дърва и лопатка за огъня.)
— К’во си въобразявате! — изхили се Готфрид. — Вий и готвене! Бих желал да видя пудинга, който ша стъкмите! Не, готвенето е моя работа! Вий ша стопите толкоз мас край тенджерата, че то ша е равносилно на чисто самоубийство!
Той не допусна да му се отнеме приготвянето на яденето. Минхер обаче застана до него и се впусна в какви ли не напътствени забележки, които за негова безкрайна досада не бяха съблюдавани от Готфрид.
През това време Метусалем и Търнърстик бяха заети с двамата мандарини, които преливаха от благодарност за своето спасение. За жалост не можеха да се насладят на радостта си без капка горчивина: не бяха в подходящо за ранга им облекло и вече нямаха… плитки. Как щяха да се покажат в Хонконг без тези две неща! След продължителен разговор те се споразумяха с Дегенфелд да се погрижи за тоалет и изкуствени плитки — но с достатъчна дължина и дебелина — в Хонконг, където всичко това го имаше. Щяха да се разплатят в Кантон, където той и спътниците му щяха да им гостуват.