Изпърво Търнърстик направи движение да скочи, но бързо влезе в положението си — та нали от височината на носилката изглеждаше най-славният от всички. Изпълнен с милосърдие, той усърдно махаше за поздрав, при което пенснето се изплъзваше непрестанно и трябваше да бъде намествано на «носовия люк», и отговаряше на отправяните му многобройни «чинг чинг» с най-изисканите си китайски изрази.
След като бе свален пред вратата на хотела, той се поклони на множеството и извика със силен глас:
— Многоуважаеминг господанг и любвеобилнинг да-менг! На мен се удадинг да победенг пиратунг и да им отнеманг тяхната джонкинг! Затуй вие ме посрещнахтенг с благоразположениенг и с триумф ме донесохтенг дотуконг. Позволетенг ми да ви изкажунг моятанг благодарност и засеганг останетинг със здравенг. Надявам сенг вие скоронг още да чуетенг за насонг. Пожелавам на всички васенг едно добрунг утронг!
После се поклони още веднъж и изчезна зад вратата. Докато публиката, неразбрала нито дума, избухна в бурни акламации, той влезе в стаята, в която вече се намираха спътниците му. Тупна минхер по рамото и каза:
— Чудесно, великолепно, нали?
— Изключително, словото ми хареса! — врече се тържествено дебелият.
— Да-а, това се казва посрещане, а не като вчера. Само колко «чинг чинг» се носеха днес около мен. Ама и аз им благодарих най-сърдечно. Слушате ли? Хората все още ликуват. Наистина трябва да им се покажа още един път.
Той разтвори прозореца, махна с ветрилото за поздрав и изрева навън едно последно, гръмко «чинг чинг чинг».
Глава 10
Навътре в страната
Китай е необикновена страна. Нейната култура се е движила в съвсем друго направление и е приела коренно различен облик от тази на останалите нации. А тази култура е много стара, достигнала старческа възраст: артериите й са вкоравени, а нервите — притъпени; тялото й е мумифицирано, а душата — изсушена.
Още хилядолетия преди нашето летоброене тази култура достигнала едно стъпало на развитие, което изглежда едва в най-ново време ще бъде прекрачено, и към този напредък Китай бе принуден със силата на оръжието. Онзи френски мисионер, който нарекъл Средното царство «Le pays de Page caduc» — Страната на дълбоката старост, е бил много прав. Тук всичко е старческо, дори младостта.
Който наблюдава децата, опознава много добре родителите. Това се отнася и за народа. Не е трудно да се прецени една нация по начина на живот на нейния детски свят. Работата на детето е играта. Но как играе китаецът?
Европеецът гледа на играта като средство за развитие на физическите и духовни сили. Той се стреми да укрепи мускулите, да заздрави костите, да разшири гръдния кош, да пробуди волевата сила, да упражнява остротата на погледа и обогати душевността. Играта дава да се разпознае в момчето сетнешният мъж, в момичето — бъдещата грижовна, вярна пазителка на дома.
При китаеца е друго. Къде може да види тук човек румените страни и светналите очи, къде може да чуе веселата, звънка гълчава на децата? Почти никъде! Китайското момче се измъква от вратата си бавно и предпазливо, оглежда се като някой старец, пристъпя без каквато и да е живост към игралната площадка и се замисля сетне с какво ли да се заеме. И ето че съзира, да речем, щурец. Улавя го, потърсва още един и сяда на земята, за да насъска двете насекоми да се бият. Гледа със задоволство как си отхапват крайниците, как грозно се осакатяват, и как продължават да се бият дори когато представляват само лишени от крайници телца. За учудване ли е тогава, че жестокостта и безсърдечието на китаеца се явяват като негови най-ярко изразени качества?
Там две момчета играят топка. Те не си я подхвърлят едно на друго; не я улавят и ритат; не я запращат към някой зид, за да рикошира и отново да я хванат. Едното удря топката с длан нагоре, докогато може, без да я оставя да падне на земята. Случи ли се последното, взема я другото и подхваща същата игра. Те стоят тихо и безмълвно едно до друго, впрочем не, не безмълвно, защото броят. За всеки успешен удар на първото в повече, второто трябва да му заплати някаква ядка, плод или нещо друго. При това те се стремят да се измамят едно друго според силите си. Оттук произлиза голямата себичност, безсъвестната хитрост, отличаващи китаеца.
Основната игра на момчетата е издигането на хвърчила. Тя е дори спорт, с който се занимават и възрастните мъже — богати и бедни, знатни и низши. В него китаецът е постигнал умение, което предизвиква изумление и би било достойно за някое по-добро дело. Едва ли има някакво животно, чиято фигура синът на Средното царство да не може да възпроизведе от хартия и да издигне във въздуха. Най-великолепно пресъздава стоножката; често фигурата е до двадесет метра дълга и удивително правдиво имитира движението на насекомото. Ястреби се издигат на една и съща връв и кръжат един до друг точно така, както го правят истинските през ветровити дни.