— Тук в Китай, да. И у нас никой почтен човек няма да допусне да хулят дедите му. В тази страна обаче на възпоминанието за предците се глада направо като на култ. Похвално качество на китаеца е, че почита във висша степен родителите си и посвещава едно неуморимо възпоминание на покойниците. Тз’ин тзин — «С родителите се отнасяй като с родители», или другояче изразено, лао нгу лао — «Отнасям се със старите като със стари», важи като неотменимо правило. На духовете на праотците в дома е отредено специално, свято място, където в определено време им се принася жертва. Всеки позор или чест, заслужил китаецът, рикошира и върху дедите му, които биват после възхвалявани или презирани заедно с него. Мястото, където са погребани, е свещено и се поддържа с грижовност, докато съществуват потомци.
— А когато не е такъв случаят?
— Е, тогава останките завършват като всичко тленно на земята. Гробът вече не е тачен, костите се появяват скоро на бял свят и биват потъпквани. Всеки мисли именно само за своите деди, за онези на другите хора не го е грижа. Има ли тук великолепно уредени гробища, но без религиозно ограничение, китаецът ще бъде погребан в някое от тях. Той се стреми преди всичко след смъртта си да почива на родна земя или даже в земята на своята провинция, на района си. Дали обаче трупът му ще бъде предаден на гробищно място, или на свободна земя, това му е безразлично, стига да е убеден, че отделената душа ще е доволна от въпросното място.
— Доволна ли? Хм! Та тя нищо не би могла да има против. Какво ще вземе да стори?
— Изпраща нещастие след нещастие на потомството и го принуждава да й отреди ново място, където да се чувства като в свой дом. Такова е поне схващането на китаеца. Всеки определя мястото, на което иска да бъде погребан. Но ако е пропуснал, тогава роднините му се обръщат към някой от свещениците, които са най-сведущи в тази важна работа. Те обикалят страната — естествено на разноски на близките — оглеждат местата, които им се струват най-подходящи, и провеждат разговор насаме с духа. След като той им набележи мястото, те се връщат при наследниците, за да ги уведомят и отнесат там тленните останки. Лесно е за разбиране, че духът е толкова по-придирчив, колкото са по-заможни неговите роднини, и колкото по-добре могат да заплатят на свещениците.
— Следователно малко гешефтче?
— Да. Ако сродниците са много платежоспособни, случва се духът да се отврати от своя гроб или да установи, че има недостатъци, за които преди туй не е подозирал. Може изгледът да не е достатъчно добър или мястото да е усойно и влажно, така че нощем да е принуден да мръзне. Остро течение той не понася. Или пък наблизо има воденица, чието тракане нарушава покоя му. Тогава той се явява на свещеника и го праща при наследниците, за да му потърсят някое сухо, топло и спокойно място на завет и отнесат там мощите му. Някой особено капризен покойник трябва отново и отново да бъде погребван, докато роднините му накрая все пак изгубят търпение и му заявят, че изключително много го почитат и уважават, но нека остави и тях на спокойствие и бъде отсега нататък разбран; решили са да не похарчат за него повече нито една ли, тъй като вече достатъчно скъпо им е коствал.
— Много забавно! — захили се Готфрид фон Буйон. — И т’ва са върши наистина с цялата му сериозност?
— Разбира се!
— А к’во оскърбление са крие в думата Тзиен?
— Много голямо. В Китай населението се дали на три класи. Първата се нарича Лианг — почтената, втората е Тзиен — презряната, а третата група хора — безотечественици. На това разграничаване се държи строго. Към почтената класа принадлежат: Тсу — благородниците, Нунг — земеделците, Тзанг — търговците, и накрая Кунг — занаятчиите. Към презряната класа спадат: слугите, артистите, певците, танцьорите, музикантите, затворниците, миячите на трупове и палачите. Класата на безотечествениците обхваща всички, които нямат постоянно местожителство, скитат се от една провинция в друга и следователно живеят най-често по ханищата. Като майстор-златар Винг-кан принадлежи към почтената класа. Неговият съсед обаче твърди, че дедите му принадлежали към презряната, и че дори неколцина от тях били екзекутирани. Това е извънредно обидна подигравка, направо поругаване на покойниците. Все пак имам желание да вярвам, че оскърбителят е казал истината.