— Повече нищо ли не знаете?
— Нищо.
— Също и от какво естество е била опасността, в която се е намирал мандаринът?
— Не.
— В такъв случай си мълчете, иначе лесно бихте могъл да превърнете Тонг-чи в свой неприятел.
— Ще мълча. Но навярно мога да узная дали вие сте тези непознати господа?
— Да, ние сме.
Той се поклони доземи и каза:
— Тогава аз съм съвсем недостоен за високата чест, която ми оказвате. Чуждоземните господа, които този мандарин е поканил при себе си, трябва да заемат в своята страна най-високи постове. Аз съм твърде незначителен, за да имам правото да ви гледам в лицето. А ето че вие идвате да ме уведомите за заплашващата ме опасност! Вземете парите ми, живота ми, всичко, което ми принадлежи, е ваше притежание!
— Радваме, че имате толкова благодарно сърце. Сметнах, че сте честен човек, и с желание дойдох да ви спася. Ние ще ви помогнем да заровите бога в градината на Винг-кан. Имате ли необходимите инструменти?
— Да.
— Казахте, че двете жени понякога си говорят. Значи да предполагам, че вашата градина граничи с тази на мандарина?
— Да, само че неговата е къде-къде по-голяма и по-разкошна от моята.
— В такъв случай нещата за нас много се опростяват. Имайте сега добрината да ни покажете градината си, но така че никой да не ни забележи!
— Необходимо е само да отидем съвсем наблизо. Можем да погледнем през прозореца.
Той ги заведе в една съседна стая, която имаше два прозореца. Вместо стъкла беше опъната много фина, ситна мрежа. Отвори единия и пред тях се откри градината.
Беше малка, подредена по китайски тертип: дървета-джуджета, цъфтящи храсти, тисови и чемширени плетове, от които се извисяваха корони, оформени като животни. Отдясно се намираше градината на неговия враг, подредена и поддържана по съвсем същия начин. Разделящият ги зид не бе по-висок от човешки ръст.
Отляво бе разположена градината на мандарина, която бе широка наистина само колкото другите две, но затова пък трябва да бе много по-дълга. Зад градините изглежда минаваше пътека. Вероятно това бе пътят, по който крадецът щеше да донесе статуята.
— Великолепно! — каза Метусалем. — Градините са разположени изключително удобно за нашите намерения. Прехвърляме се през зида на мандарина и се озоваваме във вашата градина. Останалото ще се решава после.
— Значи със сигурност мога да разчитам на вашето съдействие. Кога ще дойдете?
— Със започването на Сиют — веднага щом се стъмни, за да не могат да ни видят, когато се прехвърляме през зида.
— Ще доведете ли и останалите височайши господа?
— Не, колкото по-малко хора са посветени, толкова по-добре.
— Но ако ни дотрябват? Ако само тримата не съумеем да се справим? Аз не бива да се доверявам на никого от хората си.
— В този случай няма да ми е трудно да доведа още някой от спътниците ми. Сега те са забелязали отсъствието ми. Трябва да вървим.
— Тонг-чи у дома ли си е?
— Не, излязъл е, но ще се върне преди вечерта, тъй като после портите на улиците ще бъдат заключени.
— Това не се отнася до него. Той може и нощем да тръгва и се прибира както и когато му е угодно. За него всички Пай-лу са отворени.
Пай-лу се наричат подобните на триумфални арки постройки, които затварят улиците и са снабдени за тая цел с порти. Освен това предназначение те имат и още едно — служат като паметници за заслуги на онези лица, в чието възпоминание са издигнати.
Когато някой служител или гражданин е направил много за страната, провинцията или града, тогава му издигат една такава Пай-лу, която носи неговото име, и с видими отдалеч йероглифи се изброяват добродетелите на въпросния. Не само покойници получават такива паметници, но понякога и живи. Тези после трябва да заплатят разходите, но това в никой случай не намалява оказаната им чест.
Двамата немци се сбогуваха с китаеца, който ги съпроводи до вратата на дюкяна си с непрестанни метани. Със стягането вкъщи, те се отправиха към стаята на Метусалем.
— Наистина ли не бива другите да научат за тая работа? — попита Готфрид.